Разнесоха се ръкопляскания и смях.
— Първо искам да благодаря на своя тъст за щедрото му разрешение двамата със Саманта да се оженим в това великолепно посолство с неговото романтично минало. От Джесика научих, че дворецът има отделен параклис за дамите, и не мога да измисля по-идилично място, на което да се оженя за жената, която обичам.
Още ръкопляскания и смях.
— Искам да благодаря и на родителите си, с които се гордея безгранично. Те продължават да определят стандарти, които никога не мога да се надявам да достигна, така че съм благодарен, че се ожених за жена, която може. И разбира се, искам да благодаря на всички вас, дошли от различни части на света, за да бъдете с нас в Рим, за да отпразнуваме събитие, което трябваше да се случи преди десет години. Обещавам, че възнамерявам да прекарам остатъка от живота си в компенсиране на това изгубено време.
— И накрая — завърши Себ, — искам да благодаря нa моята преждевременно развита възхитителна и талантлива дъщеря-беля Джесика, която съумя да ни събере с майка ѝ, за което ще ѝ остана вечно благодарен. Надявам се всички да се забавлявате и да останете с чудесни спомени от Рим.
Себастиан седна сред продължителни аплодисменти, а Джесика, която седеше до него, му подаде менюто с десертите. Той започна да изучава различните блюда.
— От другата страна — каза тя, като се мъчеше да скрие нетърпението си.
Себ обърна менюто и откри рисунка с въглен на самия себе си, как държи реч.
— Ставаш все по-добра и по-добра — каза той и я прегърна през рамо. — Би ли ми направила една услуга?
— Каквото кажеш, тате. — Джесика изслуша молбата му, ухили се и тихомълком се изниза от масата.
— Ама че вълнуваща работа е да си посланик — каза Ема.
— Особено в Рим — каза Патрик Съливан. — Аз пък често се питам какво е да ръководиш голяма болница с толкова много различни и сложни проблеми всеки ден — не само пациентите, а доктори, медицински сестри и…
— И паркинга — каза Ема. — Бих се радвала да имам вашите дипломатически умения, когато става въпрос за този проблем.
— Никога не съм имал проблем с паркинг — призна посланикът.
— Аз също, докато не реших да направя болничния паркинг платен. Един местен вестник започна кампания да размисля и ме описа като безсърдечна брантия!
— И вие размислихте ли?
— Разбира се, че не. Бях отпуснала повече от милион паунда обществени пари за построяването на паркинга и изобщо не очаквах всички да го използват безплатно всеки път, когато тръгнат да пазаруват. Затова реших да поставя същата такса като на най-близкия общински паркинг с изключение на работещите в болницата и пациентите, така че да се използва само от хората за които е замислен. И в резултат — врява, протестни шествия, подпалени чучела! А в същото време една смъртно болна пациентка била разкарвана цял час из района, защото съпругът ѝ не можел да намери място за паркиране. А на всичкото отгоре, когато се обадих на главния редактор на вестника и му обясних защо е необходима таксата, той ми каза само — разбира се, Ема, права сте, но една добра кампания винаги означава добра продажба на вестника.
Мистър Съливан се разсмя.
— Май предпочитам да си остана американски посланик в Рим.
— Бабо — каза детско гласче зад нея. — Малък спомен за днес. — И Джесика ѝ връчи рисунка, изобразяваща как Ема обяснява нещо на посланика.
— Джесика, чудесна е. Определено ще я покажа на редактора на вестника и ще му обясня защо размахвам пръст.
— На Джайлс харесва ли му в Камарата на лордовете? — попита Хари.
— Никак — отвърна Карин. — Предпочита да се върне в Камарата на общините.
— Но сега е член на кабинета.
— И не е сигурен, че ще остане още дълго. След като торите избраха за свой лидер Маргарет Тачър, Джайлс смята, че имат големи изгледи да спечелят следващите избори. И си признавам, че бих гласувала за нея — прошепна Карин и побърза да смени темата.
— Как върви кампанията за освобождаването на Анатолий Бабаков?
— Боя се, че няма особен напредък. Руснаците дори не ни казват дали още е жив.
— А как се справя съпругата му?
— Премести се в Ню Йорк и нае малък апартамент в долен Уест Сайд. Посещавам я всеки път, когато съм в Щатите. Елена си остава непоколебима оптимистка и продължава да вярва, че всеки момент ще освободят Анатолий. Нямам сърце да ѝ кажа, че това няма да се случи в близко бъдеще, ако изобщо се случи.
— Нека помисля малко върху това — каза Карин. — Живяла съм толкова години зад Желязната завеса, така че може и да измисля нещо, което да раздразни руснаците достатъчно, за да преразгледат позицията си.