— Ако проявявате интерес, мога да ви кажа, че един пътник днес ще се опита да прекара през границата наркотици.
— Да, проявявам интерес. Но бихте ли ми казали първо името си?
— Името на пътника е Хаким Бишара. Известен е в бранша и пътува с полет 207 от Лагос. В сака си носи тринайсет унции хероин.
Слоун не каза нищо, след като записът свърши. Главният инспектор махна ролката, сложи друга и отново натисна копчето. Слоун продължи да мълчи.
— С Ейдриън Слоун ли разговарям?
— Зависи кой пита.
— Главен инспектор Майк Стоукс. От отдел „Наркотици “ към Скотланд Ярд.
— С какво мога да ви помогна, мистър Стоукс?
— Бих искал да се срещнем, сър.
— Защо?
— Не мога да обсъждам въпроса по телефона, сър. Мога или аз да дойда при вас, или вие да ме посетите на Скотланд Ярд. Както е по-удобно за вас.
— Аз ще дойда.
Слоун сви рамене.
— Дадох двата записа за анализ от американски аудиоспециалист — каза Стоукс. — Той потвърди, че думите са изречени от един и същи човек и дори по един и същи телефон.
— Това е нелепо.
— Сигурен ли сте? — попита инспекторът, без да откъсва поглед от Слоун.
— Сигурен съм, защото обаждането до митницата е по-малко от три минути и следователно не може да се проследи.
— Откъде знаете това, мистър Слоун, щом не сте се обаждали вие?
— Присъствах на цялото дело срещу Хаким Бишара и лично се запознах с всички улики.
— Точно така, сър. И признавам, че още съм озадачен защо сте го направили.
— Защото, както несъмнено знаете, мистър Стоукс, аз бях председател на „Фартингс“ преди него и по време на процеса един от клиентите ми беше крупен акционер в банката, така че просто си вършех работата! Ще ви трябва нещо малко по-убедително, за да докажете, че съм замесен.
— Преди да продължим с ролята, която сте играли от името на крупния ви акционер, и какво е участието на двама ви, може би ще е по-добре да пусна отново първия запис. Ще ви помоля този път да слушате по-внимателно.
Дланите на Слоун бяха потни. Избърса ги в панталона си, докато инспекторът сменяше ролките.
— Митница „Хийтроу“.
— Свържете ме със старшия митничар.
— Мога ли да попитам кой се обажда?
— Не, не можете.
— Ще видя дали е на разположение.
Стоукс спря записа.
— Слушайте внимателно, мистър Слоун.
Главният инспектор отново натисна копчето и този път Слоун чу тихия звън на заден план. Стоукс спря лентата.
— Десет часа — каза той, като продължаваше да наблюдава Слоун.
— И какво от това?
— А сега да чуем отново втората лента — каза Стоукс и смени ролките. — Защото се обадих в офиса ви в десет без една минута.
— С Ейдриън Слоун ли разговарям?
— Зависи кой пита.
Последва дълга пауза и този път Слоун нямаше как да не чуе десетте удара. Усети как по челото му избива пот и макар да имаше кърпа в джоба си, не направи опит да се избърше.
Детективът спря записа.
— И мога да ви уверя, мистър Слоун, че звънът е на същия часовник, за който нашият американски експерт потвърди, че е на „Сейнт Мери льо Бо“ в Чийпсайд, на няма и сто метра от офиса ви.
— Това не доказва нищо. В района има хиляди офиси и вие много добре го знаете.
— Напълно сте прав, поради което поисках съдебна заповед за проверка на телефона ви на онази дата.
— В сградата работят повече от сто души. Може да е бил всеки от тях.
— В събота сутринта? Съмнявам се, мистър Слоун. А и аз се обадих не в телефонната централа на банката, а на личния ви номер и вие вдигнахте. Нямате ли чувството, че тези съвпадения започват да се натрупват?
Слоун го изгледа предизвикателно.
— Може би е време да разгледаме още едно съвпадение. — Стоукс отвори папката пред себе си и погледна дългия списък телефонни номера. — Точно преди да се обадите на митницата в „Хийтроу“…
— Никога не съм се обаждал на митницата в „Хийтроу“.
— Сте позвънили на номер 698 337 в Бристол — продължи Стоукс, без да обръща внимание на избухването му, — или иначе казано, в офиса на мистър Дезмънд Мелър. Доколкото разбирам, той е клиентът, за когото споменахте, че бил крупен акционер във „Фартингс" по време на процеса срещу Бишара. Поредното съвпадение може би?