— Тогава да съдим кучия син! — изпищя Вирджиния. — И ако престане да плаща, можете да кажете на адвоката му, че с Фреди ще се преселим в Батън Руж. Да видим дали ще им хареса.
— Джини, преди да си резервирате самолетните билети, трябва да ви кажа, че им се обадих и ги заплаших с всякакви съдебни процедури. Отговорът им бе кратък и ясен. „Клиентката ви няма да може да докаже, че Сайръс Д. Грант е баща на Фреди и че дори е майка на момчето“.
— Това може да се потвърди много лесно. Имам свидетелство за раждане и още поддържам контакт с доктора, който изроди Фреди.
— Посочих това, но изобщо не можах да разбера отговора им. Те обаче ме увериха, че вие ще разберете съвсем ясно.
— За какво говорите?
— Казаха ми, че Ели Мей Грант наскоро е назначила нов иконом и прислужница в дома си в Луизиана, някои си господин и госпожа Мортън.
Другарят Пенгели бе въведен в огромния облицован с дъбова ламперия кабинет на маршал Кошевой. Шефът на КГБ не стана да го посрещне, а само му кимна пренебрежително да седне.
Пенгели бе нервен. Обикновено привикването в централата на КГБ означаваше, че или ще те разпердушинят, или ще те повишат, и той не бе сигурен кое от двете да очаква.
— Причината да ви извикам, другарю — каза Кошевой, който изглеждаше като бик, който всеки момент ще се хвърли напред, — е защото открихме предател сред агентите ви.
— Джулиъс Крамър ли? — попита Пенгели.
— Не, Крамър беше димна завеса. Той е напълно надежден и изцяло предан на каузата ни. Макар че британците още са с впечатление, че работи за тях.
— Тогава кой? — попита Пенгели, който беше убеден, че знае всичко за всичките си трийсет и един агенти.
— Карин Брант.
— Но тя напоследък ни носи доста полезна информация.
— И вече знаем кой е източникът на тази информация. Издаде я сигнал от най-неочаквана страна. — Пенгели не каза нищо. — Наредих на агент Крамър да кажеш на Брант, че искаме да се явите в Москва.
— И тя ми го каза.
— Но едва след като е казала и на още някого.
— Откъде сте сигурен?
— Кажете ми по какъв маршрут стигнахте до Москва.
— Тръгнах с кола от Корнуол до „Хийтроу“. Взех самолет до Манчестър, автобус до Нюкасъл…
— И оттам сте отлетели за Амстердам, откъдето сте се качили на кораб по Рейн и след това сте продължили по Дунав до Виена. — Пенгели се размърда неспокойно. — После сте пътували от Виена до Варшава с влак и накрая сте взели самолет до Москва. И през цялото това време сте били следен от поредица британски агенти, като последният е летял с вас до Москва. Дори не си направи труда да слезе от самолета, а продължи за Лондон, защото знаеше точно къде отивате.
— Но как е възможно това?
— Брант е съобщила на английския си надзорник, че съм наредил да се върнете в Москва, преди да каже на вас. Другарю, те буквално са знаели, че идвате.
— В такъв случай цялата операция е разбита и няма смисъл да се връщам в Англия.
— Освен ако не обърнем положението в наша полза!
— Как смятате да го направите?
— Ще се върнете в Англия по същия обиколен път, за да си помислят, че нямаме представа, че Брант ви е предала. Ще продължите да работите по обичайния начин, но в бъдеще британците ще са уверени, че са прихванали всяко съобщение, което пращаме през Крамър на Брант.
— Ще е интересно да видим колко дълго ще ни се размине, преди МИ6 да започнат да се чудят на чия страна е тя — каза Пенгели.
— Веднага щом разберат, ще трябва да се отървем от нея, след което можете да се върнете в Москва.
— Как разбрахте, че е минала на другата страна?
— С малко късмет, който едва не пропуснахме, другарю. В Камарата на лордовете има един човек, виконт Слауит. Наследствен член на Парламента, който нямаше да представлява особен интерес за нас, ако не беше от един випуск с Бърджис, Маклийн и Филби в Кеймбридж. След като влезе в Комунистическата партия вече не смятахме да го вербуваме като агент, макар че на него би му се искало. През годините Слауит редовно предаваше до посолството ни информация, която в най-добрия случай беше стара, а в най-лошия — подхвърлена, за да ни подведе. А после най-неочаквано ни снесе златно яйце, без да има ни най-малка представа за това. Прати бележка, че съпругата на лорд Барингтън — той няма представа, че тя е наш агент, — била виждана редовно в салона за чай на Камарата на лордовете в компанията на баронеса Форбс-Уотсън.
— Синтия Форбс-Уотсън?
— Именно.
— Но от МИ6 не я ли пенсионираха преди години?