След като Фридман запозна клиента си със съответните детайли от договора, на Арън му се поиска да беше завършил право в Харвард, а не история в Йейл.
— Все пак — каза юристът — успяхме да включим клауза 19А, за което сега Мълбери със сигурност съжалява.
— Какво ѝ е толкова важното на тази клауза?
Фридман му обясни подробно значението на точката. Арън затвори телефона и отиде до барчето. Наля си уиски — за първи път го правеше преди дванайсет часа. Дванайсет, часът на срещата му с Хари. Погледна си часовника — беше 11:38. Остави чашата и се втурна към вратата.
Проклинаше бавния асансьор, докато кабината пълзеше към партера. Накрая рязко дръпна решетката и изтича на улицата. Спря едно такси, което никога не беше проблем на Пето авеню, но когато стигнаха Трето, попаднаха в неизбежното задръстване. Светофарите сякаш нарочно светваха червено точно когато колата стигаше до тях. Когато набиха спирачки на поредния светофар, Арън даде пет долара на шофьора и изскочи навън. Измина тичешком оставащите две преки, като се промъкваше сред колите, сподирян от гневно надути клаксони.
Двамата пазачи още стояха пред сградата, сякаш очакваха да се върне. Арън си погледна часовника, като продължаваше да тича — до дванайсет оставаха четири минути. Замоли се Хари да закъснее. Но Хари никога не закъсняваше. И тогава го видя на стотина метра от него — крачеше в негова посока, но стигна пред сградата секунди преди Арън. Пазачите се дръпнаха и му направиха път. Очакваха другиго.
— Хари! Хари! извика Арън, който вече бе само на няколко крачки от входа, но Хари вече бе влязъл в сградата. — Хари! — отново изкрещя Арън, когато стигна до входа, но двамата пазачи пристъпиха напред и му препречиха пътя точно докато Хари влизаше в асансьора.
Когато вратата се отвори, Хари се изненада, че Кърсти не го чака. „Странно как човек свиква с никои неща — помисли си. И не само свиква, но ги приема за даденост“. Отиде на рецепцията, каза името си на непозната млада жена и добави:
— Имам среща с Арън Гинзбърг.
Тя погледна списъка си за деня.
— Да, имате среща с председателя в дванайсет, господин Клифтън. Ще го откриете в стария кабинет на господин Гинзбърг.
— Старият кабинет ли? — не успя да скрие изненадата си Хари.
— Да, вратата в дъното на коридора.
— Знам къде е — отвърна Хари и тръгна към кабинета на Арън. Почука на вратата и зачака.
— Влез — отговори му непознат глас.
Хари отвори и веднага си помисли, че е сбъркал вратата. Стените бяха оголени от великолепната дъбова ламперия, а снимките на изтъкнатите писатели бяха заменени с някакви крещящи отпечатъци на Сохо. Мъж, с когото не се бе срещал преди, но когото позна от снимката на сутрешния „Ню Йорк Таймс“, стана от поставена на магаре маса и протегна ръка.
— Рекс Мълбери. Радвам се най-сетне да се запознаем, Хари.
— Добро утро, господин Мълбери — каза Хари. Имам среща с издателя си, Арън Гинзбърг.
— Арън вече не работи тук — каза Мълбери, — Аз съм председателят на новата компания и бордът реши, че е дошло време „Вайкинг" да направи някои радикални промени. Но позволете да ви уверя, че съм ваш голям почитател.
— Значи сте почитател на Уилфред Уоруик, така ли? — попита Хари.
— Да, огромен почитател съм на Уилфред. Сядайте. — Харн с неохота седна срещу новия председател. — Тъкмо преглеждах последния ви договор, за който със сигурност ще се съгласите, че е много щедър според нормалните издателски стандарти.
— Винаги съм бил издаван от „Вайкинг", така че нямам база за сравнение.
— Разбира се, ще се съобразим с последните договори на Арън за поредицата за Уилфред Уоруик, както и този за "Чичо Джо".
Хари се опита да си представи как би постъпил Себастиан в подобни обстоятелства. Даваше си сметка, че договорът за "Чичо Джо" е във вътрешния му джоб, подписан след доста увещаване от Елена Бабакова.
— Арън се съгласи да подготви нов договор за три книги и имах намерението да го прегледам с него днес — каза той, за да спечели време.
— Да, договорът е у мен — каза Мълбери. — Има някои малки поправки, но никоя от тях няма особено значение — добави той и плъзна договора по масата.
Хари обърна на последната страница — подписът на Рекс Мълбери вече се мъдреше на отбелязаното с точки място. Той извади писалката си (подарък от Арън), махна капачката и се загледа в думата Изпълнител. Поколеба се, после каза първото, което му дойде наум:
— Трябва да ида до тоалетната. Идвам направо от гарата, не исках да закъснявам. — Мълбери сс усмихна пресилено, докато Хари оставяше елегантния "Паркер" на масата до договора. — Ням да се бавя — добави Хари, стана и небрежно излезе от стаята.