Обърна се и влезе в къщата, а журналистите продължиха да крещят въпросите си. Маркъм затвори вратата.
Вирджиния за първи път в живота си посещаваше затвор, макар че през годините един-двама от приятелите ѝ се бяха оказвали зад решетките, а неколцина други определено трябваше да бъдат прибрани за дълго.
Честно казано, очакваше с нетърпение това преживяване. То беше решило проблема ѝ. Вече нямаше нужда да се преструва, че Дезмънд Мелър има и най-малък шанс да получи рицарско звание. „Сър Дезмънд“ си оставаше фантазия, каквато си беше от самото начало.
За съжаление, това означаваше също, че редовният източник на доходи е пресъхнал. Нямаше и да помисли да посети Мелър в затвора, ако банкерът не ѝ напомняше непрекъснато, че е превишила кредитния си лимит. Можеше само да се надява, че Мелър още е способен да превърне червеното в черно, въпреки че е зад решетките.
Не беше сигурна в какво точно са го обвинили, но нямаше да се изненада, ако Ейдриън Слоун е замесен по някакъв начин.
Потегли за Аръндел веднага след закуска, тъй като не искаше никой да я види във влака или как взема такси до Форд Оупън. Беше закъсняла с няколко минути, когато спря на затворническия паркинг, но пък изобщо не бе възнамерявала да пристигне навреме. Цял час сред престъпници не беше идеята ѝ за приятно прекарване на неделен следобед.
След като паркира своя „Морис Майнър“, Вирджиния отиде до портала, където бе посрещната на рецепцията от надзирател. След като я претърсиха, поискаха да докаже самоличността си. Тя показа шофьорската си книжка, за да потвърди, че е лейди Вирджиния Фенуик, макар че снимката бе стара. Надзирателят отбеляза името ѝ в списъка на одобрените посетители, даде ѝ ключ, помоли я да остави всичките си ценни вещи в малко шкафче и любезно я предупреди, че всеки опит да пробута тайно пари в брой на затворник по време на свиждането е престъпление, за което ще бъде арестувана и затворена за шест месеца. Вирджиния не каза на служителя, че се надява парите да бъдат разменени в обратната посока.
След като остави чантата и бижутата си в малкото сиво шкафче, тя тръгна сред една надзирателка по дълъг ярко осветен коридор до почти гола стая с десетина маси, около които имаше по един червен и три сини стола.
Вирджиния видя Дезмънд да седи на един червен стол в отсрещния ъгъл на помещението. Тръгна към него, вече подготвила първото си изречение.
— Съжалявам, че се е стигнало дотук — каза тя, докато сядаше срещу него. — И току-що чух от негова светлост херцог Хартфорд, че рицарското ви звание…
— Стига тинтири-минтири, Вирджиния. Разполагаме само с четирийсет и пет минути, така че да оставим празните приказки и да говорим по същество. Какво знаеш за причината да съм тук?
— Почти нищо — отвърна Вирджиния, която също като него изпитваше облекчение, че случаят не е оповестен от националната преса.
— Бях арестуван и обвинен във възпрепятстване на работата на правосъдието, но чак след като Слоун свидетелства за обвинението, с което ме остави без друг избор освен да се призная за виновен по по-малко престъпление. Осъдиха ме на осемнайсет месеца, които могат да станат седем след обжалването, така че ще изляза след няколко седмици. Но нямам намерение да си клатя краката и да чакам да ме пуснат, за да си отмъстя на тоя мръсник Слоун. Точно затова исках да се видя с теб.
Вирджиния се заслуша внимателно, защото явно нямаше да може да си води бележки.
— Това място не е толкова затвор, колкото продължение на Свободния университет, в което престъпността е единственият предмет — продължи Мелър. — И мога да ти кажа, че някои от съкилийниците ми са докторанти, така че на Слоун няма да му се размине. Но не мога да направя много, докато съм тук.
— Ще направя всичко по силите си да помогна — каза Вирджиния, надушила поредната сума.
— Добре, защото няма да ти отнеме много време и ще бъдеш добре възнаградена. — Вирджиния се усмихна. — Ще намериш малък пакет в…
На следващата сутрин единствено Хари изглеждаше изненадан от отзивите в пресата. Вестниците бяха пуснали единствената снимка на Бабаков, с която разполагаха — седнал до Сталин. Вътрешните страници напомняха на читателите за кампанията, водена от Хари от името на Асоциацията на английските писатели през изминалото десетилетие, а редакторските колони гръмко настояваха Брежнев да освободи Нобеловия лауреат.