— Как изглеждам? — попита той.
— Като пингвин — отвърна тя и го прегърна. — Но много хубав пингвин.
— Къде е речта ми? — нервно попита Хари и си погледна часовника.
Сякаш в отговор на въпроса на вратата се почука и секретарката му връчи последната версия.
— Кралят ви очаква долу, сър.
Същата сутрин Вирджиния хвана влака в 8:45 от Падингтън до Темпъл Мийдс и след два часа пристигна в Бристол. Още нямаше представа какво има в двата пакета и изгаряше от нетърпение да изпълни своята част от уговорката и да се върне към някакво подобие на нормално съществуване. Мис Касъл отново отключи кабинета на председателя и я остави сама. Вирджиния свали картината, без да ѝ обръща внимание, въведе кода на сейфа и сложи големия пакет там, откъдето бе извадила малкия.
Беше си мислила дали да не ги отвори и да пренебрегне инструкциите на Мелър, но не го направи по три причини. Мисълта за отмъщението на Мелър, след като го пуснеха след няколко седмици; евентуалната още по-голяма щедрост, след като Мелър се върне начело на заседателната маса; и може би най-силната причина — Вирджиния мразеше Слоун повече, отколкото презираше Мелър.
Заключи сейфа, върна картината на мястото ѝ и се върна при мис Касъл.
— Кога очаквате да дойде мистър Слоун?
— Никога не се знае — отвърна мис Касъл. — Често се появява най-неочаквано, остава за няколко часа; след което си тръгва.
— Питал ли ви е някога за кода на личния сейф на мистър Мелър?
— Няколко пъти.
— Какво му отговорихте?
— Самата истина. Че изобщо не съм знаела, че мистър Мелър има личен сейф.
— Ако ви попита отново, кажете му, че аз съм единственият човек освен мистър Мелър, който знае кода.
— Разбира се, милейди.
— И мисля, че имате нещо за мен, мис Касъл.
— О, да. — Секретарката отключи горното чекмедже на бюрото си, извади дебел бял плик и го подаде на лейди Вирджиния.
Този плик тя отвори, но едва след като се заключи в тоалетната на първокласния вагон на влака за Падингтън. Както бе обещано, вътре имаше хиляда паунда в брой. Вирджиния се надяваше, че Дезмънд ще поиска да я види отново, при това в близко бъдеще.
49
Четирима ескортиращи от кралския моторен парк поведоха конвой от автомобили през портала на двореца и към центъра на града. Крал Карл Густав и кралица Силвия пътуваха в първата кола, принц Филип и двете принцеси бяха във втората, а Елена, Хари и Ема — в третата. Пред Градския съвет се беше събрала голяма тълпа, която нададе радостни викове, когато видя приближаващата кола на краля. Кралските адютанти изскочиха от четвъртата кола преди първата да е спряла и стояха мирно, когато кралят стъпи на паважа. Карл Густав беше посрещнат на стъпалата на Градския съвет от кмета на Стокхолм Улф Аделсон, който поведе техни величества към сградата.
Щом кралят влезе в голямата зала, шестима тръбачи под сводовете високо горе надуха фанфари и тристата гости — мъжете с бели вратовръзки и фракове, жените с пъстроцветни рокли — се изправиха да поздравят кралските особи. Елена, Ема и Хари бяха отведени до местата им в средата на реда зад краля.
След като се настани, Хари започна да изучава помещението. Отпред имаше издигната платформа с дървена катедра в центъра. Ако погледнеше надолу от нея, говорещият можеше да види единайсет стола със синьо кадифе и високи облегалки, разположени в полукръг, на които трябваше да седят Нобеловите лауреати на годината. Но в този случай един от тях щеше да е празен. Хари погледна към препълнения балкон. Нямаше нито едно празно място. Но пък и това не беше събитие, които можеш да решиш да пропуснеш заради нещо по-интересно.
Фанфарите прозвучаха за втори път, за да обявят пристигането на лауреатите, които влязоха в залата сред бурни аплодисменти и заеха местата си в полукръга
След като всички се настаниха, председателят на Шведската академия Ханс Кристиансен се качи на сцената и застана зад катедрата. Погледна към познатата за него сцена, преди да се обърне към наградените и гостите.
Хари нервно погледна листовете в скута си. Препрочете първия абзац и изпита същото неудържимо чувство, което изпитваше всеки път, преди да изнесе реч — искаше му се да е навсякъде, но не и тук.
— За съжаление — продължи Кристиансен, — тазгодишният носител на Нобеловата награда за литература, поетът и есеист Анатолий Бабаков, не може да бъде сред нас тази вечер. Вчера сутринта той е получил тежък удар и трагично е починал по пътя за болницата. За нас обаче е привилегия, че неговият близък приятел и колега мистър Хари Клифтън се съгласи да говори от негово име. Дами и господа, да посрещнем с добре дошъл изтъкнатия писател и президент на Асоциацията на английските писатели мистър Хари Клифтън.