Хари стана от мястото си и бавно се качи на сцената. Сложи речта си на катедрата и изчака бурните аплодисменти да утихнат.
— Ваши величества, ваши кралски височества, уважаеми Нобелови лауреати, дами и господа, пред вас е застанал груб занаятчия, който няма правото да бъде в такава височайша компания. Но книжките с меки корици имат привилегията да представят едно ограничено издание, което неотдавна се включи в редиците им.
— Анатолий Бабаков беше уникален човек, който бе готов да жертва живота си, за да създаде шедьовър, който Шведската академия оцени по достойнство, награждавайки го с най-високата почит — продължи Хари. — „Чичо Джо“ бе издаден на трийсет и седем езика в сто двайсет и три страни, но все още не може да бъде прочетен на майчиния език на автора и в родината му.
Направи пауза.
— За първи път чух за тежкото положение на Анатолий Бабаков, когато бях студент в Оксфорд и се запознах с лириката му, която кара въображението на читателя да се издигне до нови висоти, както и с проникновената му повест „Непосетената Москва“, събуждаща усещане за този велик град по начин, който не бях изпитвал никога преди и след това.
Нова пауза.
— Минаха няколко години, преди да чуя отново за Анатолий Бабаков като президент на Асоциацията на английските писатели. Анатолий бе арестуван и осъден на двайсет години затвор. И за какво престъпление? Заради това, че е написал книга. ААП започна световна кампания за освобождаването на този литературен гигант от затънтените — но не и забравени — затворнически лагери в Сибир, за да се върне при съпругата си Елена, за която с удоволствие мога да ви кажа, че е сред нас и по-късно ще получи наградата от името на съпруга си.
Избухналите аплодисменти позволиха на Хари да се отпусне, да вдигне поглед и да се усмихне на вдовицата на Анатолий.
— Когато за първи път посетих Елена в малкия ѝ тристаен апартамент в Питсбърг, където живееше в изгнание, тя ми каза, че е скрила единствената оцеляла бройка на "Чичо Джо“ в антикварна книжарница в Ленинград. Елена ми повери отговорността да взема книгата от скривалището ѝ и да я изнеса на Запад, за да бъде най-сетне издадена. При първа възможност отлетях за Ленинград и тръгнах да търся книжарницата, забутана в задните улички на този прекрасен град. Намерих "Чичо Джо" скрита в обложката на португалски превод на „Повест за два града“, до „Даниел Деронда“. Достойни съседи. След като грабнах наградата си, се върнах на летището, да отлетя триумфално за дома.
— Само че бях подценил твърдата решимост на съветския режим да попречи на всички да прочетат "Чичо Джо“ — продължи по-високо. — Книгата беше открита в багажа ми и незабавно бях арестуван и хвърлен в затвора. За какво престъпление? Заради опит да изнеса тайно от Русия подривна и клеветническа творба. За да ме убедят в тежестта на престъплението ми, бях затворен в една и съща килия с Анатолий Бабаков на когото му бе наредено да ме убеди да подпиша признание, че книгата му е художествена измислица и че той никога не е работил в Кремъл като личен преводач на Сталин, а е бил само скромен учител в предградията на Москва. Анатолий наистина бе скромен, но не беше апологет на режима. Ако успееше да ме убеди да повторя тази измислица, властите бяха обещали да намалят присъдата му с една година.
Публиката се разшумя.
— Днес светът знае, че Анатолий Бабаков не само е работил редом до Сталин в продължение на тринайсет години, но и че всяка дума в "Чичо Джо“ е правдив и точен разказ за онзи тоталитарен режим.
Чуха се ръкопляскания и викове.
— След като унищожиха книгата, наследниците на режима се заеха да унищожат човека, който я е написал. Присъждането на Нобеловата награда за литература на Анатолий Бабаков показва жалкия им провал и гарантира, че той никога няма да бъде забравен.
Докато траеха продължителните аплодисменти, Хари вдигна поглед и видя, че Ема му се усмихва.
— В продължение на петнайсет години се борих Анатолий да бъде освободен и когато най-сетне успях, се оказа, че победата ми е пирова. Но дори когато бяхме затворени заедно в една и съща килия, Анатолий не пропиля и една безценна секунда да търси съчувствието ми, а използва цялото време, за да повтори съдържанието на шедьовъра си, а аз, подобно на жаден за знания ученик, попих всяка негова дума. Когато се разделихме — той бе върнат в мизерните лагери в Сибир, а аз се озовах в комфорта на извънградско имение в Англия, — аз отново разполагах с копие на книгата. Но този път тя не беше скрита в куфар, а в ума ми, откъдето властите не можеха да я конфискуват. Веднага щом колесниците на самолета се отделиха от руската земя, започнах да записвам думите на майстора. Първа на бланки на британската авиокомпания, после върху гърба на менютата и накрая върху топчета тоалетна хартия, които все още пазя.