В залата се разнесе смях — нещо, което Хари не беше очаквал.
— Но позволете да ви разкажа малко за самия човек. След като завършил училище, Анатолий Бабаков спечелил стипендия в Московския институт за чужди езици, където учил английски. През последната си година в института бил награден с Ленински медал, който по ирония определил съдбата му, защото му дал възможността да работи в Кремъл. Предложение за работа, което не можеш да откажеш, освен ако не искаш да прекараш живота си безработен или нещо по-лошо.
— Само след година той неочаквано станал основен преводач на руския лидер. Не му трябвало много време да осъзнае, че образът на гениалния Сталин, показван на света, е всъщност само маска, скриваща жестоката реалност, че съветският диктатор е насилник и убиец, готов с радост да жертва живота на десетки хиляди и милиони от собствения си народ, стига това да му гарантира, че ще остане начело на партията и председател на Президиума на Върховния съвет. — Спря за момент и пак огледа публиката. — За Анатолий нямало спасение, освен когато се прибирал всяка вечер у дома при любимата си съпруга Елена. В пълна тайна той започнал да работи върху проект, който щял да стане постижение на физическа издръжливост и ерудиция, каквито малцина от нас можем да проумеем. Работел през деня в Кремъл, а нощем записвал преживяното на хартия. Научавал текста наизуст, след което унищожавал всякакви улики за съществуването му. Можете ли да си представите какъв кураж му е бил нужен, за да изостави голямата си мечта да бъде издаван автор заради анонимната книга, пазена в главата му?
Залата мълчеше.
— А после Сталин умрял — участ, от която дори диктаторите не могат да избягат. Анатолий повярвал, че книгата, върху която работил толкова дълго, най-сетне може да бъде публикувана и светът ще научи истината. Но истината не била онова, което съветските власти искали да се разчува, и всяка отпечатана бройка на "Чичо Джо“ била иззета и унищожена, преди да стигне до рафтовете на книжарниците. Дори печатарската машина, на която била отпечатана, била разбита на парчета. Последвал показен процес, на който авторът бил осъден на двайсет години каторжен труд и пратен в дебрите на Сибир, за да не може никога повече да излага режима. Слава богу, че Самюел Бекет, Джон Стайнбек, Херман Хесе и Рабиндранат Тагор, всичките лауреати на Нобеловата награда за литература, не са се родили в Съветския съюз. В противен случай никога нямаше да можем да прочетем шедьоврите им.
— Колко подобаващо е, че Шведската академия избра тази година да даде наградата на Анатолий Бабаков. Защото нейният основател Алфред Нобел — Хари млъкна за момент, за да погледне окичената с лавров венец статуя на Нобел, сложена на пиедестал зад него, — е написал в завещанието си, че наградата не бива да се дава само за литературни постижения, а за творби, които „въплъщават идеал“. Можем да се запитаме дали някога е имало по-подходящ носител на тази награда.
— И тъй — продължи той, — тази вечер сме се събрали да почетем един забележителен човек, чиято смърт няма да омаловажи постигнатото приживе, а само ще го утвърди. Анатолий Бабаков притежаваше дарба, за която ние, простосмъртните, можем само да мечтаем! Писател, чийто героизъм несъмнено ще оцелее в бурните времена и който сега се нарежда като равен сред безсмъртните си сънародници Достоевски, Толстой, Пастернак и Солженицин.
Хари млъкна, погледна аудиторията и изчака подходящия момент. И тогава продължи почти шепнешком:
— Нужна е героична фигура, която да пренапише историята, така че бъдещите поколения да знаят истината и да се възползват от саможертвата. Просто казано, Анатолий Бабаков изпълни древното пророчество — иде часът, иде човекът.
Всички присъстващи се изправиха като един с мисълта, че речта е свършила. Макар че Хари си оставаше вкопчен в катедрата, мина известно време преди да осъзнаят, че не е завършил. Един по един всички си седнаха и бурните възгласи на множеството се смениха с изпълнена с очакване тишина. Едва тогава Хари извади писалка от вътрешния си джоб, разви капачката и я вдигна високо във въздуха.
— Анатолий Юриевич Бабаков, ти доказа на всеки диктатор, властвал някога не по волята на народа, че перото е по-силно от меча.