— Боя се, че да — каза Ема, като потисна усмивката си. — Но това означава повече пари в касата ни.
Адмиралът не се опита да потисне изсумтяването си.
— Макар че все още трябва да следя изкъсо графика — продължи Хърст, — не след дълго ще можем да обявим първите резервации за „Балморъл“.
— Чудя се дали не сме отхапали повече, отколкото можем да преглътнем — обади се Питър Мейнард.
— Мисля, че това е по частта на финансовия директор, не по моята — отвърна Хърст.
— Определено е — тутакси се включи Майкъл Карик. — Цялостното положение на компанията — каза той, загледан в джобния си калкулатор, който адмиралът вече бе нарекъл пренебрежително модерна джунджурия, — е такова, че миналата година по това време възвръщаемостта беше три процента въпреки значителния заем от „Барклис“, който да гарантира, че няма да пропуснем плащания по време на строежа.
— Колко значителен? — остро попита Мейнард.
— Два милиона — отвърна Карик, без да му се налага да прави справки.
— Можем ли да си позволим да обслужваме толкова голям кредит?
— Да, мистър Мейнард, но само защото приходите ни за изминалата година също вървят нагоре, наред с увеличаването на резервациите за „Бъкингам“. Изглежда, сегашното поколение на седемдесетгодишните отказва да напусне този свят и вместо това избира годишен круиз. При това до такава степен, че наскоро трябваше да изработим програма за лоялни клиенти, които са пътували с нас повече от три пъти.
— И какви привилегии им дава включването в програмата? — попита Морис Брейшър, представителят на „Барклис“ в борда.
— Двайсет процента отстъпка от цената на всяко пътуване, стига да е резервирано повече от година предварително. Това окуражава редовните ни клиенти да гледат на „Бъкингам“ като на свой втори дом.
— Ами ако умрат преди годината да изтече? — попита Мейнард.
— Получават си обратно парите до последното пени — каза Ема. — „Барингтън“ се занимава с луксозни лайнери, мистър Мейнард, а не с погребални услуги.
— Но все пак можем ли да излезем на печалба, ако даваме двайсет процента отстъпка на клиентите си? — упорстваше Брейшър.
— Да — каза Карик. — Остават ни още десет процента свободни, а и не забравяйте, че щом се качат на борда, те харчат парите си в нашите магазини и барове, както и в денонощното казино.
— Още нещо, което не одобрявам — промърмори адмиралът.
— Каква е степента на заетост в момента? — попита Мейнард.
— Осемдесет и един процента за последните дванайсет месеца, често сто процента на горните палуби, поради което предвиждаме повече луксозни каюти за „Балморъл“.
— А при колко излизаме на нула?
— При шейсет и осем процента — отвърна Карик.
— Много задоволително — отбеляза Брейшър.
— Макар да споделям мнението ви, мистър Брейшър, не можем да си позволим да се отпускаме — каза Ема. — „Юниън-Касъл“ възнамеряват да превърнат „Рейна дел Map“ в луксозен лайнер, а „Кюнард“ и П&О неотдавна започнаха да строят кораби, способни да превозват над две хиляди пътници.
Последва дълго мълчание, докато членовете на борда се опитваха да смелят чутото.
— Ню Йорк още ли е сред доходоносните ни курсове? — попита Мейнард, който не проявяваше особен интерес към въпросите на другите директори.
— Да — каза Хърст, — но балтийските курсове също се оказват популярни — от Саутхамптън до Ленинград със спирания в Копенхаген, Осло, Стокхолм и Хелзинки.
— Но сега пускаме втори кораб, а като се има предвид колко други лайнери вече плават в открито море — продължи Мейнард, — не очаквате ли, че ще се натъкнем на проблем с набирането на персонал?
Ема бе озадачена от многобройните въпроси на Мейнард. Започваше да подозира, че той има някакъв свой дневен ред.
— Това не би трябвало да е проблем — каза капитан Търнбул, който досега не се беше обаждал. — „Барингтън“ е популярно име като работодател, особено за филипинците. Те остават на борда по единайсет месеца, като никога не напускат кораба и рядко харчат и едно пени.
— А дванайсетият месец? — попита Себастиан.
— Тогава се връщат у дома и дават спечелените с труд пари на жените и семействата си. Двайсет и осем дни по-късно отново са на линия.
— Горките нещастници — обади се Брейшър.
— Всъщност, мистър Брейшър — отвърна Търнбул, — филипинците са най-доволните членове на екипажа ми. Всички твърдят, че предпочитат да работят за „Барингтън“, вместо да се трепят по дванайсет месеца в Манила.