— И каква беше стратегията ви, мистър Нолс? — невинно попита Ема.
Мистър Уебстър отвори на следващата страница от протокола.
— Вече няма значение — каза Нолс и отправи топла усмивка към нея. — В края на краищата адмиралът се оказа прав. Но аз наистина смятах, че съм длъжен да подготвя борда за всяка евентуалност.
— Единствената евентуалност, за която трябваше да го подготвите, беше да си подадете оставката преди тази среща — изсумтя адмирал Съмърс.
— Не мислите ли, че това беше малко грубо? — обади се Анди Добс. — В края на краищата Джим беше поставен в доста незавидно положение.
— Лоялността никога не е незавидна — каза адмиралът. — Освен, разбира се, ако не си мерзавец.
Себастиан потисна усмивката си. Не можеше да повярва, че през втората половина на двайсети век някой още използва думата „мерзавец“. Лично той смяташе „шибан лицемер“ за много по-подходящ епитет, макар че той надали щеше да е по-ефективен.
— Предлагам секретарят на компанията да прочете изявлението на мистър Нолс — каза Ема. — Онова, което е щяло да бъде дадено на пресата, ако бях изгубила делото.
Мистър Уебстър извади един лист от папката, но преди да успее да каже и дума, Нолс стана и събра книжата си.
— Няма да е необходимо, госпожо председател, защото подавам оставката си.
И без нито дума повече се обърна да си тръгне, но не и преди адмирал Съмърс да промърмори: „Крайно време беше“. След това старият моряк насочи пронизващите си очи към другите двама директори, които бяха подкрепили Нолс.
След кратко колебание Клайв Анскот и Анди Добс също станаха и безмълвно напуснаха залата.
Ема изчака вратата да се затвори, преди да заговори отново.
— Понякога може и да съм изглеждала нетърпелива към секретаря на компанията за съвестното водене на протокола. Сега признавам, че не съм била права, и се извинявам безрезервно на мистър Уебстър.
— Желаете ли да впиша извинението ви в протокола, госпожо председател? — попита Уебстър без капка ирония.
Този път Себастиан си позволи да се усмихне.
4
След като редактира четвъртата чернова на забележителните мемоари на Анатолий Бабаков за сталинска Русия, единственото, което Хари искаше, бе да вземе първия самолет за Ню Йорк и да връчи ръкописа на. Ннчо Джо" на издателя си Харолд Гинзбърг. Имаше обаче нещо по-важно, което не му позволяваше да замине. Събитие, което нямаше намерение да пропуска при никакви обстоятелства. Седемдесетият рожден ден на майка му.
След смъртта на втория си съпруг преди три години Мейзи живееше в малка къща в Имението. Участваше все така активно в няколко местни благотворителни организации и макар рядко да пропускаше ежедневната си петкилометрова разходка, тя вече ѝ отнемаше повече от час. Хари никога нямаше да забрави жертвите, които бе направила майка му, та той да спечели хористката стипендия в „Сейнт Бийд" и заедно с нея шанса да се съревновава с всеки, независимо от произхода му, включително и с най-стария си приятел Джайлс Барингтън.
Хари и Джайлс се бяха запознали в „Сейнт Бийд“ преди повече от четирийсет години и изглеждаше малко вероятно да станат приятели. Единият беше роден в задните улички при доковете, а другият в частно отделение на Кралската болница в Бристол. Единият си падаше по ученето, а другият по спорта. Единият беше срамежлив, а другият — екстроверт. И определено никой не би могъл да предскаже, че Хари ще се влюби в сестрата на Джайлс — с изключение на самата Ема, която твърдеше, че е планирала всичко след първата им среща на дванайсетия рожден ден на Джайлс.