Клей Харви
Идеален ден за убиване
Благодаря на Бог
за двата безценни дара —
Неговия син и моя.
Понякога хапещият трябва да бъде ухапан.
Благодарности
Тази книга се появи на бял свят, благодарение на следните хора:
Баща ми Оди, който ме надари генетично и с личния си пример с чувство за хумор.
Майка ми Леола, която винаги повдига самочувствието ми, когато проличат признаци на спад.
Съпругата ми Барбара, която ми даде любов, благословията да бъда баща, кураж и твърде дълго поемаше задължението да плаща сметките. Може би сега най-сетне ще купи онова канапе…
Синът ми Кристофър, който ме вдъхнови. Написах тази книга за него.
Сестра ми Ан, която ме укротяваше, когато налитах на бой като малък.
Макар че Господ ме е надарил с писателски талант, Ема Лий Лейн, учителката ми по английски в гимназията, ми отвори очите за този факт. И то по такъв начин, че да ме накара да пиша само за да й доставя удоволствие.
Приятелят ми Майк Холоуей, прототипът на Дейв Майкълс. Няма по-добър човек на света от него.
По азбучен ред: Дебра Бейкър, дребната дама с огромно сърце, която ме насърчаваше и съветваше по политическите въпроси; Нанси Холоуей, тиха и спокойна жена, която зарязваше всичко, за да даде мнение за напредъка на книгата ми; Деби Ортис, добросъвестен наблюдател за грешки, несъответствия в сюжета, граматически гафове и която винаги реагираше със смях на съответните пасажи; Бека Пауърс, поет, учен и драматург, която ме преведе покрай множество подводни рифове. Ако понякога съм пренебрегвал съветите на този ерудиран квартет, грешката не е тяхна.
Полицай Ед Хъмбърг, близък приятел, който стриктно проверяваше откъсите, свързани с полицейските процедури.
Малик Пиърсал, специалист по бойни изкуства.
Доктор Дейвид Бест преглеждаше медицинската ми езотеричност и отговаряше на въпросите ми по всяко време.
Елизабет Грант, приятелката ми от Тексас, която ме насърчаваше и ме запозна с главен агент Дейвид Смит. Всеки начинаещ писател би бил щастлив да познава човек като Дейвид.
И на последно място, но може би най-голяма благодарност изказвам на редактора ми Нийл Найрън. Дано книгата да оправдае доверието му.
Пролог
Не исках да го застрелвам, наистина не исках. Сам си беше виновен. Не ми остави избор, след като насочи дулото на пистолета си право срещу мен и започна да крещи: „Излез от колата!“.
Бог ми е свидетел, вече съм убил достатъчно хора. Нощем често сънувам безплътните им сенки. Но винаги ясно виждам лицата им.
Вкъщи имам четиригодишно момченце, което ме нарича татко.
Преди шест месеца пиян шофьор прегази майка му.
Мина право през нея.
Три дни детето не обели дума. Когато на четвъртия проговори, само попита: „Защо?“.
Сякаш ме прободоха с нож.
А сега си имаме работа с човек, който можеше да убие баща му. Бум, без да му мигне окото.
Не…
1.
Свърнах с колата в паркинга на банката към банкомата и се озовах зад един олдсмобил с бронзов цвят, последен модел, паркиран малко встрани от гишето, с работещ двигател. Автомобилът беше така спрян, че запушваше и двете платна. Странно. Вероятно шофьорът извършваше някакви операции с влоговете си и не беше забелязал, че човекът в колата пред него е приключил работата си в банката и е потеглил. Ако изобщо е имало такъв.
Протегнах ръка към копчето на радиото и рязко прекъснах нежните звуци на виолончелото на Йо-Йо Ма. Ауспухът на олдсмобила изкашля облак дим и сякаш сиво було се спусна за миг пред огнените лъчи на залязващото слънце. Изчаках няколко секунди, като едва се сдържах да не натисна клаксона. Тогава забелязах, че шофьорът нервно се оглежда като пуритан, попаднал на нудистки плаж. По всичко личеше, че е силно притеснен.
Покрай банката профуча полицейска кола с присветващи светлини, но сирената не беше включена. Катастрофа ли беше станала някъде? Появата й оказа изненадващо въздействие върху шофьора на олдсмобила. Той настъпи газта, колата поднесе и потегли с бясна скорост, като остави след себе си две черни следи по асфалта. Няколко секунди по-късно олдсмобилът изскочи от паркинга и едва не се сблъска с един стар, ръждясал нисан на входа. Пътниците от последния автомобил яростно изругаха шофьора на олдсмобила и му показаха среден пръст. Този факт ни най-малко не го притесни и автомобилът профуча по улицата в посока, обратна на тази, в която отмина полицейската кола.