— Онова, което ме притеснява — започна той, — е как ще ти се отрази цялата тази врява. Спомням си, когато се върна от Корея, сякаш носеше целия свят на раменете си. С майка ти не можехме да спим нощем, измъчвани от притеснения. Върна се напълно съсипан от задокеанската си служба. С течение на годините живна малко, но никога не стана предишният. Женитбата ти с Тес оказа благоприятен ефект върху теб, но с Кълън дойде големият обрат. Загубата на Тес ме накара да си задам въпроса дали ще можеш да устоиш на непоносимата скръб, или ще рухнеш. Трябваше да бъдеш силен заради Кълън. Единствен ти му беше останал. И се справи отлично. Грижеше се за малкото си момченце по най-добрия начин, възможен за един мъж, въпреки че не можеше да заместиш майка му. И все пак, нищо от случилото се не беше по твоя вина. За днешната престрелка може би не си виновен ти, но ти беше човекът, който ги уби. Няма да ми е приятно, ако отново те видя такъв, какъвто беше след Корея, унил, потънал в мрачни мисли. Ти така и не ми разказа много за нещата, които сте вършили там, но не би трябвало да има сериозни проблеми след шейсет и осма, когато комунистите дойдоха на юг и нашите момчета на Пуебло бяха арестувани и хвърлени в затвора. Спомням си, че брат ми Джеймс изглеждаше по същия начин, когато през четирийсет и пета се върна от Тихия океан. Престана да ловува, ей така, изведнъж, макар че от това беше си изкарвал прехраната през целия си живот. И изобщо не искаше да говори за войната. Близо трийсет години по-късно синът ми заминава отвъд океана, а когато се прибира вкъщи прилича на развалина, но не иска да признае защо. Също зарязва лова, дори и на катерици. Затова реших, без някога да го споделя с майка ти, че си вършил незаконни неща и то, свързани с убийството на хора. Само това трябва да е било. Сега си почти същият весел и шеговит човек, какъвто беше като младеж, вероятно дори отново ловуваш, така че и Кълън може да опита. Не искам всичко това да отиде на вятъра заради някакви си нещастни обирджии, които са се опитали да те направят на решето.
Това беше най-дългата реч, която някога баща ми бе произнасял.
Отидох при него и го потупах по рамото. Престорих се, че не съм забелязал навлажнените му очи.
— Всичко е наред, татко. Добре съм.
Но не бях.
По-късно същата вечер, когато баща ми вече си беше легнал, аз седях сам на задната веранда, леко се полюшвах в люлката, заслушан в звуците на нощта и бавно отпивах от третата ми за тази вечер чаша горещо кафе. По ръката ми преминаваше приятното усещане от допира до чашата с топлата течност, а ноздрите ми с наслада вдъхваха острия, специфичен аромат на кафето. Изпълнен с угнетяващи мисли, аз седях и прехвърлях в ума си събитията от деня. Бях реагирал инстинктивно пред банката и сега на съвестта ми тежеше смъртта на още двама мъже. После и неочакваното посещение на Макелрой — сякаш миналото ми се стовари върху мен рязко, тежко, пропито с кръвта на Корея…
На вратата се похлопа. Едно лекичко, тихо чук-чук, което добре познавах.
— Влизай, Дейв — подвикнах аз.
Вратата се отвори, изскърцвайки на ръждясалите си панти и зад нея се появи Дейвид Майкълс, който бавно и спокойно прекрачи прага. Висок над метър и осемдесет, тежък над сто килограма и нещо повече от приятел. Красивото му лице беше придобило мрачно изражение, непривично за него. Той беше вторият човек след Кълън, който почти непрекъснато се усмихваше.
Грамадата се отпусна до мен на люлката в поза тип закотвена лодка. Желязна, не дървена. Образец на стабилност.
— Защо си толкова намръщен? Аз съм онзи, на когото днес се наложи да се разправя с двама гангстери — поздравих го аз с повече сарказъм в тона, отколкото възнамерявах.
— Мислиш да си го изкараш на мен, така ли?
— Извинявай.
— Няма нищо. Оди ми се обади веднага след като си му телефонирал от банката. Бях в склада и работех върху една партида телевизори. Каза ми, че не иска да го разбера от радиото. Тактичен човек е този твой баща. И ето ме тук. Дошъл съм да ти предложа помощта си. Когато пристигнах — продължи той, — имаше един военен автомобил, спрян на алеята. Паркирах в края на улицата, върнах се пеша дотук и слязох на подземния етаж. Там се настаних в онзи стар шезлонг и зачетох статията ти в последния брой на „Пийтърсънс Хендгънс“. Обзалагам се, шефът на компанията ще се обади на издателя ти и ще вдигне врява до небесата. Както и да е. Когато светлините на някакви фарове осветиха за момент прозореца ми, реших, че заседанието е приключило и гостът или гостите са си отишли.