За момент настъпи мълчание. Подозирам, че и двамата бяхме обзети от сходни, далечни и неприятни спомени — неговите, свързани с една азиатска страна, моите — с друга. С Дейв можехме да прекараме часове заедно и да черпим удоволствие от присъствието на другия, без да имаме нужда да разговаряме. Това е така още от времето, когато бяхме в трети клас при госпожица Флендъруърт. Винаги се защитавахме един друг в някоя момчешка свада. По-късно, като млади вълци, преследващи сърна, разпалено ловувахме из горите. Сетне заминахме поотделно да водим битки в далечни и непознати земи, откъдето се върнахме в добро физическо здраве, но с много дълбоки рани в душите. След това, вече прехвърлили трийсетте, се състезавахме с мощните си ямахи, заплаха за обществения ред. Неговата беше „XS 1100“, а моята — „V-Мах“. Препускахме с бясна скорост.
Тогава се появи Кълън. Реших, че един ден той ще поиска неговият старец да го види дипломирал се, така че се отказах от мотора. Не без съжаление, разбира се, но нямаше начин, детето не беше молило да го раждат. Съседката ме поздрави за това, че съм подал ръка на отговорността и благоприличието, но това, което всъщност ценеше, беше тишината и спокойствието.
Дейв прекъсна мълчаливото ми вглъбяване.
— Какво те притеснява за вчерашните събития?
Не отговорих.
— Кажи ми.
Опитах се да събера мислите си.
— Когато се върнах от Корея, ти разказах какво се случи там. Не всичко, но достатъчно, така че сам да се досетиш за останалото. След Виетнам ти също беше мрачен, явно си имал подобен проблем.
Той кимна.
— Е, и какво от това? Защо си седнал да се измъчваш за онова, което се случи в банката? Това искам да разбера.
— От другата страна на океана по принцип аз бях мишената, по мен стреляха, мятаха гранати, за мен залагаха мини. Винаги числено превъзхождан, аз се изправях лице срещу лице с мъже, чиято единствена мечта беше да видят одраната ми кожа, забита с гвоздеи на стената. Но днес беше различно.
Погледнах часовника си. Един и четвърт.
— Е, всъщност вчера. На първия, когото прострелях, не дадох никакъв шанс, дори най-нищожния. Той дори не ме заплаши или поне не го изрече. Само ми каза да изляза от пикапа.
— Тези угризения са безпредметни и ти го знаеш — намеси се Дейв. — Онзи тип е бил с пистолет в ръка. Не мислиш ли, че е щял да го използва? Всяко друго поведение би било пълна лудост. Кълън има нужда от баща, а не от снимка на бюрото си. Направил си необходимото, за да останеш жив. А сега ми говориш, че си прекалил с горкия негодник.
— Когато взех решението, сякаш нещо щракна в главата ми. Реших, че единственият начин да оцелея, е да го ликвидирам. Така че го прострелях, просто ей така… — Щракнах с пръсти. — Без да се замислям, без никакви угризения. За момент сякаш отново бях в Корея, радостен, че съм останал жив. Мислех си, че съм оставил всичко това далече в миналото.
— Кое това?
— Способността да отнемам човешки животи и след това да махвам с ръка, сякаш е нещо най-обикновено.
— Ясно. Мислиш, че си ужасен човек и си прибързал в действията си срещу онзи мъж. А той е бил просто един тип, на когото не му е провървяло в надпреварата кой ще стреля пръв.
Дейв обърна лицето си към мен и стовари тежката си приятелска ръка на рамото ми.
— Тайлър, приятелю. Ти може и да си добър, но не си твърде добър. Никой не е. Жив си благодарение на здравия си разум. Не си имал лоши намерения. Той е имал, поне в някаква степен. Винаги, когато погледнеш Кълън, трябва да благодариш на Бога за онова — каквото и да е то, което застава между теб и „правилния избор“. Без него синът ти вече сигурно щеше да е сирак. Освен това, не ти си накарал онзи смотаняк да се спре точно на теб. Той сам те е избрал.
— Той не знаеше в какво се забърква — казах аз.
— Напротив, знаел е. Просто не е подозирал с кого ще си има работа. Но било каквото било. Приеми го и продължавай напред. А и сигурно няма да му бъде скучно сред колекцията ти от човешки дивеч.
Така си беше.
4.
— Татко, дават те по телевизията!
— Хм…
— Татко! Дядо каза да те събудя. Дават те по телевизията.
Претърколих се по гръб и извадих края на възглавницата от устата си.
— Татко!
— Буден съм.
— Но на телевизията си ти. Дядо записва предаването.
— Красив ли съм?
— Не. Отегчен.
— Ооо…
Е, и това беше нещо. Поне не изглеждах мъртъв.