— Къде е татко? — предпазливо попитах аз.
— Сигурно ме е видял да спирам с колата и се е изнизал през предната врата. Не го виня. Имам да уреждам лични сметки с него. Но това теб не те засяга. Чете ли историята на онзи плондер?
— Какво е плондер? — попита синът ми с пълна с яйца уста.
— Голям човек — направи се на остроумна баба му. — А сега яж и остави възрастните да си поговорят.
— Да, прочетох я. Типично за Рита.
Дамата, за която говорех, Рита Снайпс, беше състудентка на Тес в университета на Северна Каролина. Беше ниска и пълна, около трийсет и пет годишна кореспондентка, чиято злъчна проза неведнъж бичуваше невинни души по страниците на вестника. Всеки, който имаше нещо общо с ловуване или друг тип стрелба, често биваше поразен от отровата на нейното безмилостно перо. Нещата имаха своя предистория. Почеркът й, според Тес, бил толкова нечетлив, че дори тя самата не можела да разгадае бележките си от лекциите и се наложило след първия семестър да си вземе диктофон. И оттам се започнало.
Госпожа Снайпс бе заподозряна, че взема подкупи, а всеизвестен факт бе, че е лесно податлива на алкохол.
При всякакви обстоятелства.
Етъл наклони царствено глава към мен и многозначително повдигна едната си вежда. И въпреки че този унищожителен език на тялото беше свел много индивиди от мъжки пол до жалко подобие на същия инак горд вид, аз не трепнах.
— Какво нахалство! — възропта тя. — „Изложил на опасност много невинни случайни свидетели.“ А според нея какво е трябвало да направиш? Да паднеш на колене и да молиш за милост? Зарежи чая! — С тези думи тя се протегна да целуне Кълън по бузата, без да обръща внимание на полепналите в съседство остатъци от яйца и се надигна да си върви. Излезе през задната врата, търсейки жертва, върху която да излее гнева си.
Надявах се татко да се е разходил до езерото.
С изключение на милион позвънявания от доброжелатели, зложелатели и един застрахователен агент, остатъкът от деня мина мирно и тихо. Нито дума от полицията за това кои са били нападателите ми или, евентуално, деца на чии родители са били.
Прекарах два часа в уединение, изпълнявайки всекидневната си физическа програма. Първо, направих своята тай чи ката, но не толкова плавно, колкото би трябвало. След това три серии лицеви опори на една ръка и четири серии от набирания, всяка по двайсет и пет. Последните две серии направих с вързана на краката десеткилограмова гира. Петстотин изпуквания на тялото, получени в изпънато легнало положение на тялото по гръб с кръстосани при глезените крака и ръце зад главата. Без постелка.
Не бях ли здравеняк? Голямата буря, която се задаваше, изобщо не можеше да ме уплаши. Свещичките на тортата за рождения ден трябва да се духнат, а не да се изядат.
Завърших с двеста и петдесет коремни преси, като под брадичката си държах дванайсеткилограмова плочка за по-голямо удоволствие. След достатъчно подскоци на въже, които поддържаха краката ми силни и жилави, довлякох своите осемдесет и три килограма под душа почти толкова изморен, че да не мога да се насапунисам както трябва.
Следобед с Кълън взехме колата на баща ми. Запалих стартера и по радиото прогърмя гласът на Ръги Лимбо, който водеше истинска словесна престрелка с някаква либерална учителка от Демойн по въпроса какво ниво на доходите определя един човек като „богат“. Според нейните представи, аз би трябвало да съм богат.
Права беше.
Протегнах се и положих ръка върху съкровището си. Той ми отвърна с усмивка.
— Може ли да пусна малко музика?
— Разбира се!
С малкия си показалец той натисна копчето за дълги и къси вълни и гласът на Ренди Травис изпълни купето на колата.
— „Всички мислехме, че сърцето му е от твърда скала. Но това беше много преди да открием обвивката.“
В края на песента се намеси Род Дейвис и се опита да ми продаде шевролет. Изключих радиото, за да избегна изкушението.
— Защо сме взели колата на дядо? — попита Кълън.
— Пикапът ми е доста надупчен от инцидента пред банката.
— Аха, стрелбата! Обичам тази кола. Дали ще могат да я поправят?
— Съмнявам се.
— Защо всички онези полицаи по телевизията ти бяха ядосани?
— Това е едно от нещата, в които полицаите са майстори. Да изглеждат вбесени от някого.
— Отначало, когато те видях по телевизията, се изплаших. Малко. Затова влязох съвсем лекичко на пръсти в спалнята и те погледах как спиш. Устата ти беше отворена. Така ли трябва да спи човек — с отворена уста?