— Както му е удобно.
— Ами ако някоя буболечка се промъкне вътре?
— Тогава не дъвчи.
— Пфу! Както и да е. Гледах те доста време и ти изглеждаше добре. Така че тихичко излязох от стаята и се върнах да погледам още малко телевизия.
Кълън се умълча за известно време.
— Ами ако онези мъже те бяха застреляли?
— Но не можаха. Опитай се да не мислиш за това.
— Но биха могли. Нали?
— Възможно е.
Той откопча предпазния си колан и се плъзна по-близо до мен, склони глава на рамото ми и обви малката си ръчичка около ръката ми.
— Знам, че мама е на небето при Господ и по всяко време ме гледа отгоре и все още ме обича. — Гласът му заглъхна. — Но аз не мога да я видя, освен тук — и посочи слепоочието си. — Няма да го понеса, ако и ти си отидеш като мама. Няма да мога.
Кълън потърка буза в ръката ми.
— Тогава ще стоя тук.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Той се унесе и заспа, облегнат на ръката ми. Когато си бяхме отново вкъщи, изключих телефона и последвах примера му. Справих се отлично.
Станахме чак към шест часа вечерта. Направихме си сандвичи и седнахме да гледаме новините. Някои от каналите ме изтъкваха като герой, други като престъпник. Точно както очаквах.
Кълън изглежда се отегчаваше от целия този интерес от страна на медиите. Изобщо не го беше грижа какво говорят, тъй като вече си имаше изградено мнение за мен.
Похапвайки оризови и царевични пръчици, гледахме „Извънземното“. Правехме го два пъти годишно и накрая, както обикновено, и двамата циврехме.
Измих си зъбите, включих отново телефона и оправих леглата. Сложих Кълън да си легне, изчаках го да каже молитвата си и после му четох, докато заспи. Тъкмо проверявах повторно вратите, когато телефонът иззвъня.
— Ало?
— Господин Ванс, моля.
— Имате го.
— Все още не. Но ще го имам.
— Моля?
Щрак. Връзката прекъсна.
Гласът беше баритон, със силен, непознат за мен акцент, спокоен, уверен, заплашителен и мелодично звънлив, което предполагаше добро образование.
Това не ми хареса.
Съобщих на полицията, взех спящото телце на Кълън и го преместих в моето легло. От сейфа за оръжие се появи един деветмилиметров „Ругер П-94“. Заредих го, оставих го на нощното шкафче, така че да ми е подръка, и сложих до него още два допълнителни пълнителя.
Стоях буден цяла нощ. До сина си. Изобщо не мигнах.
5.
— Ще имам ли нова майка?
— Я виж ти, защо ми задаваш такъв въпрос? — Обядвахме, ако може така да се нарече. Аз пиех следобедната си чаша кафе, а Кълън се опитваше да ме забаламоса с разговор, за да не изяде боба си.
— Бари казва, че ти и майка му излизате от доста дълго време и че ще се жените. Тогава тя ще е новата ми майка, а Бари ще ми стане брат.
Майка му почина преди по-малко от година и той все още не беше готов да приеме заместница. Нито пък аз имах намерение да му осигурявам такава, въпреки проявения наскоро (от две седмици насам — „доста дълго време“ според Кълън) най-обикновен интерес от моя страна към майката на едно от най-близките му съседски приятелчета. С Кълън бяхме партия, чувствахме се щастливи заедно, бяхме си опора в сполетялото ни нещастие, а грижовната помощ в отглеждането му от страна на баща ми и тъща ми беше белязана с всеотдайна любов. Със сигурност обичах компанията на жените, но не изпитвах непреодолима необходимост да започвам нова сериозна връзка.
Освен това, не познавах нито една жена, която би казала „да“ на евентуално предложение от моя страна.
— Синко, никога няма да имаш нова майка. Може да имаш мащеха, ако реша някой ден да се оженя, но твоята истинска майка е само една. Никоя жена не може да заеме мястото й.
— Какво значи да излизаш с някоя?
— Ами това е, когато възрастните отиват в някой ресторант да вечерят заедно или пък ходят на кино.
— И се целуват?
— Не е задължително, но ако се харесват, го правят.
За момент той обмисли чутото.
— Ако излизаш с някоя жена дълго време, трябва ли да се ожениш за нея?
— Не, въпреки че някои от тях гледат на това по различен начин.
Малкото му челце се свъси замислено.
— Значи няма да се ожениш за госпожа Кранфорд?
— Не. Всъщност, нямам намерение повече да излизаме заедно.