След малко Кълън се качи в колата и потеглихме към По-по.
Очаквах, че ще почувствам силен тласък от отката на пушката, но да очакваш, е едно, а да си подготвен — съвсем друго. Ако схващате какво искам да кажа. Никой не може дълго да издържи на силния откат, произвеждан от задния край на пушка, способна с един изстрел да повали динозавър, или поне да не го остави без сериозно последствие. Откатът не е напълно контролируем. Най-доброто, което можех да направя, бе да държа оръжието здраво и да понеса неизменното ритване. След като тъпанчетата ми бяха незаслужено поразени от оглушителния гръм на възпламеняващ се барут — независимо от двойната защита, осигурена от слушалките заглушители и тапите за уши — голямата „Уедърби 416“ нанесе своя откатен удар, пресова лопатката ми, премаза дясното ми рамо и цапардоса с цялата си тежест едната ми скула. Успях само да изпъшкам.
Някои хора твърдят, че изпитват удоволствие от подобни удари. Един от тях беше Елмър Кийт, който пишеше за стари модели оръжия и пълнители — за „изцеждането“ им, както се казваше на езика на стрелците. Но след толкова дълга стрелба със своенравната „Уедърби 416“, вече започнах да си мисля дали аз не съм изцеденият. Много по-приятно е да изпробваш някоя лека пушка с пластмасов приклад или като второто оръжие, с което стрелях онзи ден, полувоенен прототип европейски модел, чийто изобретател искаше солиден дял пари от американските специални тактически сили. От подобна артилерия се получават по-малко натъртени стави, спукани тъпанчета и скъсани нерви. (Аз съм първият, който ще признае, че увеличаването на годините в този бранш е обратнопропорционално на нежеланието, с което човек приема това неудобство.)
След като се уверих, че никой не гледа, аз разтърках рамо, погледнах през мерника и за мое удоволствие забелязах, че последният пети куршум е уцелил мишената съвсем близо до предшестващия го. Пет изстрела в обсег от три сантиметра. Великолепна точност за оръжие с такъв силен откат, особено пък и с фабрични муниции. Изправих се и разкърших врат, което бе придружено от звучно изпукване. Върнах дългото тежко оръжие в още по-дългата и тежка метална кутия, и трябва да призная, с известна доза облекчение.
Ставаше късно, а трябваше да се избръсна и да взема душ преди соарето с Хедър Патерсън, жената с влажни очи, дълги до сливиците крака и разпилени златисти коси, които разпръскваха навред слънчевия си блясък и един изкусителен сексапил и обаяние, в чиито мрежи се бе оплел не един нищо неподозиращ и беззащитен пред привличането й обожател. Неразгадаема мистерия ми изглеждаше фактът, че бе поканила точно мен на вечеря. Жена в разцвета на трийсетте, стройна и красива, с добро семейно положение и високоплатена работа като редактор на местно детско списание, тя бе в състояние да омагьоса всеки свободен мъж само с едно намигване на прекрасните си изумруденозелени очи, увенчани с дълги гъсти мигли.
Въпреки това се съмнявам, че тя напълно осъзнаваше силата на своя чар. Чувал съм, че всички привлекателни жени съзнават, че са привлекателни, но по отношение на Хедър тази сентенция не важеше.
За пръв път я срещнах заедно със сина й Уеб в парка на езерото Даниъл, когато Кълън беше още съвсем малък. С течение на времето момчетата станаха приятели. Сега и двамата участват в отбора по тийбол, чийто треньор съм аз. Когато съпругата ми Тес почина, аз и Кълън намерихме в лицето на Хедър един предан приятел и голяма утеха. Тя ни носеше храна, занимаваше се с прането и къщата, грижеше се за двама покрусени от скръб мъже, които се бяха оставили на произвола на съдбата, но не се опитваше да ни стане прекалено близка. Вероятно се страхуваше да не се превърне в натрапник и да застане между нас в такъв тежък момент.
След като премина периода на траура, тя малко или много се отдръпна от нас. Водеше Уеб на тренировки, тръгваше си и се връщаше да го прибере, след като приключеха. Аз бях толкова залисан в играта, че никога не разбирах дали е идвала.
А ето сега, Хедър отново се връщаше в живота ми, може би пак временно. Тази вечер срещу незначително капиталовложение в малко мексиканска храна, щях отново да усетя омайното й излъчване и да направя опит да се сближим. Трябваше да пусна в ход чара си, да я смая, да я поканя на втора среща. Може би трябва да изпея няколко такта от „Маломана“, онази песен, която си пея под душа.
А може би не.
Дори верният, предан Кълън — на когото бях пял още докато беше ембрион в нарастващия корем на майка му — пребледня, когато му изпях „Седемдесет и шест тромбона“.