Погледнах часовника си — 16:31.
Погледнах в портфейла си — куп снимки на Тес и Кълън, две самотни банкноти от по един долар и чека с хонорара, който така и не успях да осребря вчера покрай неочакваното преживяване и всичко останало. Съмнявам се, че два долара биха могли да очароват когото и да било. Дали пък Хедър нямаше да плати сметката?
Друг път!
Качих се в колата, обмисляйки възможността да отида до банката и да осребря чека. Реших обаче да отида до склада на Дейв и да си напиша персонален чек.
Оставяйки след себе си облак дим, подкарах червената тойота по чакълестата алея към павирания път. При портата — която се състоеше от голяма верига, дълга около три и половина метра, заварена за метална тръба и прикрепена към втора такава чрез здрав катинар — спрях, излязох от колата и махнах веригата, после прекарах тойотата и повторих процедурата с веригата. От напрежението слънчевите ми очила паднаха ниско на носа ми. С показалеца си ги върнах на мястото им.
Спуснах гюрука на колата и в същото време видях Хърб Арчър, собственика на кварталното стрелбище. Махнах му и се зачудих дали някой случаен минувач няма да ме вземе за Арнолд Шварценегер. По всяка вероятност не. Той е по-висок и личи, че е европеец. За Сталоун? Не. Той е твърде мургав и емоционален.
Когато стигнах в „Лъвски рев“ — търговския център за електроника на Дейв — вече се бях спрял на Мел Гибсън.
Един поглед в огледалото обаче ме накара да отхвърля тази преценка. Та аз бях по-красив от него.
Когато влязох в кабинета на Дейв, той вдигна поглед от видеорекордера, в чиято вътрешност човъркаше с някакъв дълъг, остър инструмент.
— Извинете, вие ли сте специалистът по клизмите? — поздравих го аз.
— Днес се чувстваме по-добре, така ли е?
— Млъкни и осребри това. — Подадох му чека за хонорара.
— Бих ли могъл да откажа на такава любезна молба? — каза той, взирайки се в сумата. — За мен е чест, но ме бъркаш с някой от фамилия Рокфелер. Нямаш ли някой с по-малко цифри?
Подадох му чека, който бях попълнил, докато чаках нетърпеливо на един червен светофар, а Трейси Чапман пееше „Бърза кола“.
— Редовен ли е? — попита Дейв.
— Откъде да знам? Намерих го на паркинга.
— Тогава няма смисъл да питам за документ за самоличност.
— Няма проблеми. Имам няколко.
Той ми подаде четирийсет долара.
— Ще рискувам с чека, ако веднага си тръгнеш. Не обичам разни смотаняци да се мотаят из магазина. Развалят репутацията му.
— Мислиш, че това свърталище има репутация?
— Не наричай местенцето ми свърталище.
Взех четирийсетте долара и тръгнах. Нека му бъде за урок.
6.
Тя отвори вратата, усмихна ми се сдържано и подаде нежната си ръка за поздрав. Безцветен лак, изящен маникюр, грациозно, твърдо ръкостискане. Косата й очевидно наскоро бе оформена в модна прическа от сръчните ръце на някой професионалист, може би Боби Аткинсън от „При Леон“. Онези, които вървяха в крак с модата и имаха пари, ходеха при Боби.
Беше облечена в кремава рокля на пастелни цветя с колан на кръста. Семпла перлена огърлица. Обувки с ниски токове, така че да не е по-висока от мен. Колко тактично.
Лек, дискретен грим, който не се забелязва, ако не се вгледаш по-внимателно. Аз, разбира се, се вгледах, като се стараех да не примигвам. Малко молив за очи, едва загатнат руж на скулите. По принцип не се нуждаеше от такъв с нейната кожа.
— Изглеждаш великолепно — казах аз.
Тя увеличи усмивката си с няколко карата, затвори вратата, заключи я и пусна ключовете в портмонето си, после с лек пирует се обърна към мен и каза:
— Благодаря. Ти също.
Хедър се запъти към колата ми с ритмично полюшване на бедрата и бавна чувствена грация. Естествена, без сянка на престореност.
Каква прелест!
Помогнах й да се качи и когато реших, че няма опасност гласът ми да прозвучи дрезгаво, попитах:
— Какво ще кажеш за „Каса Галардо“?
— Чудесно.
Отдадох се на насладата от присъствието й. Проклето да бъде човешкото сластолюбие. Е, тя не седеше в скута ми на път за ресторанта, но пък и не се беше прилепила до вратата.
Първият проблем дойде, когато натисна запалката на колата и започна да рови из чантата си.
— Моля те, недей да пушиш — помолих я аз.
Тя обърна двата си изумруда към мен, поколеба се за миг, намръщи се и каза:
— Извинявай, навик, придобит отскоро. Димът пречи ли ти?