— Само когато дишам.
Лек проблясък на хумор.
— Добре, мога да почакам. Избягваш ли компанията на хора, които пушат?
— Не мога да се сетя за някоя определена група хора, която отбягвам. Просто гледам, когато е възможно, да не стоя в задимено помещение.
— Имаш ли приятели, които пушат?
— Няколко. Един от най-добрите ми приятели от ранното ми детство беше пушач.
— Беше?
— Почина на трийсет и девет. Рак на белите дробове. По-голямата му сестра, която също пушеше, разви емфизема, хронична ангина и подуване на краката. Не съм сигурен дали последното е вследствие цигарите.
Тя тихо се засмя. Тойотата се движеше плавно по пътя, без да използва докрай своите триста и двайсет конски сили. Хедър се огледа наоколо, очите й се спряха на лъскавата кожена тапицерия и на плейъра за компактдискове.
— Хубава кола. Ти не караше ли един малък пикап?
— Той е… неразположен. Но все още го имам. Реших, че ще предпочетеш тази.
— Особено ако вали.
— Моля?
— Пикапът ти сигурно пропуска отвсякъде с всички онези дупки.
— Аха, следиш новините.
— Ще ти бъде ли неприятно да ми разкажеш?
— Не особено. — Така че й разказах.
Тя слушаше внимателно, без да ме прекъсва, наблюдаваше ме съсредоточено, докато говорех, шофирах и преживявах отново случилото се. Когато свърших, ме попита:
— Това притесни ли те?
— Кое? Че едва не бях убит ли?
— Не, това, че се е наложило да застреляш онези мъже. Гледах те, докато ми разказваше случката. Говореше, без изобщо да се перчиш. Ако не друго, то със сигурност изпитваш угризения.
— Не се гордея със себе си.
— А много мъже на твое място биха се гордели.
Е, да, много мъже не са виждали и как няколко близки техни приятели биват разстрелвани пред очите им от севернокорейски патрул, а после когато корейците са заети с кланета и сеч, останалите приятели са изненадани в гръб и избити до един. С това също не се гордея.
Но на нея само казах:
— Има ли нещо друго, което би искала да знаеш?
Тя продължи да се взира в мен, полуизвърната на седалката си.
— Мисля, че не.
През останалия път до ресторанта разговаряхме за всекидневни неща. От време на време тя слагаше ръка на рамото ми, за да подчертае позицията си. Усещах как нежните й пръсти стискат рамото ми затрогващо.
Дръж се, сърце мое.
Пристигнахме пред ресторанта, влязохме и се присъединихме към една група редовни посетители — общи познати. През цялото това време ръката й беше вплетена в моята. Всички мъже в заведението заглеждаха Хедър, някои скрито, други не, независимо дали бяха с дама.
Хедър сякаш не забелязваше никой друг, освен мен.
Същинска лейди, а? Тя знаеше как да се отнася с кавалера си, вместо да се оглежда наоколо, сякаш пазарува и сравнява различни модели.
Оцених отношението й и й го казах.
Тя ми се усмихна загадъчно.
— Защо да се оглеждам наоколо? Нали съм с теб?
Тъкмо щях да се разтопя от удоволствие, когато оберкелнерът ни попита:
— За пушачи или непушачи?
Преди да успея да отговоря, Хедър каза:
— Непушачи, моля.
Бях влюбен.
Последвахме нашия нисък, набит, леко плешив домакин до маса за двама, сгушена в един ъгъл близо до кухнята. Когато той издърпваше стола на Хедър, аз го попитах:
— Можете ли да осребрите чек за сума, по-висока от тази на сметката?
Свинските очички запремигаха начесто, сякаш собственикът им беше хванат в първоаприлска шега. Той попита за големината на сумата.
— Четири хиляди и петстотин долара приблизително.
Той започна да мига още по-бързо, ако това изобщо беше възможно. Брадичката му потрепери и няколкото дебели черни косъма на бенката му се разтресоха.
— Съжалявам, господине.
— Страхувах се, че ще ми откажете.
Седнахме, поръчахме питиетата — и за двамата бира — и след като вече се бяхме издули, пристъпихме към вечерята.
Един час по-късно храната беше опустошена, а остатъците отнесени — и ние преминахме към същинския повод за срещата. Или поне що се отнася до госпожа Патерсън.
— Питаше ли се защо те поканих тази вечер? — започна тя.
— Мина ми през ума. Също и че възнамеряваш да платиш сметката.
— О, разбира се…
Притекох й се на помощ.
— Удоволствието е мое. Аз черпя.