Тя се засмя и каза:
— Нямаш представа колко ще съм ти благодарна. Тъй като имам дълъг работен ден, Уеб прекарва много време с хора, които не го обичат, ако ме разбираш какво искам да кажа. Заради развода и всичко останало, детството му е трудно. Ти си първият мъж извън семейството, който държи на него. С такъв баща и майка като мен, която няма много време за него, той се нуждае от човек до себе си, който наистина да го харесва.
— Обичам децата, но Уеб наистина е нещо по-специално за мен.
Тя грейна при този комплимент, после изведнъж стана тъжна.
— Иска ми се баща му… — Мисълта отшумя и лицето й се сгърчи. — Както и да е. — Това беше краят на разговора. Продължи да говори за други неща. — Мислиш ли, че утре можеш да го вземеш? Той е на детска градина от седем и половина до шест вечерта или нещо подобно. Оставям го на път за работа, а на връщане минавам да го прибера. Ще се погрижа да можеш без проблеми да го взимаш, когато поискаш.
— Преди да се разберем за нещо конкретно, нека да говоря с баща ми. Ще ти се обадя утре.
— Добре.
— Не ми се иска да бъда досаден, но какво мислиш за малкото фиаско в банката?
— Какво да мисля? По работа ли беше отишъл?
— Да.
— Опитаха ли се да откраднат пикапа ти с насочено срещу теб оръжие?
— Да.
— Опитаха ли се да те покосят с картечница?
— С картечен пистолет — поправих я аз.
— Както и да е.
— Да, опитаха се.
— Ти защити ли се съобразно местните и щатските закони?
— Да.
— Тогава?
— И това не те ли притеснява?
— А трябва ли?
— Не мисля, че трябва.
— Аз също — съгласи се тя.
— Добре. Последна точка от плана за вечерта.
— И тя е?
— Какво ще получа в замяна на това, че ставам наставник на Уеб?
Повдигнати вежди. Алтруизмът ми — подложен на изпитателен поглед.
— Какво искаш?
— Да излезем заедно.
— Среща? Но аз мислех, че това е среща.
— Тази не се брои.
— Защо?
— Ти имаше скрит мотив.
— О, истинска среща?
— Аха.
Известно време тя ме гледаше и размишляваше.
— Харесваш ли ме? — попита накрая.
— Да.
— Знаеш, че имам дете.
— Известен съм за това. Не е чак толкова страшно.
— Не обичам да ме опипват.
— А може ли да си държим ръцете на лунна светлина?
Тя пак ме погледна изпитателно, сетне отсече:
— Може би. Но на втората среща.
— Дадено.
— И без опипване.
Явно държеше да съм наясно.
— Договорихме се.
След като всичко беше уредено, платихме и отидохме да се повозим във вечерния здрач.
Излязохме от междущатско шосе 40 на магистрала 68 и подкарахме на север към военната академия „Оук Ридж“. Минахме покрай старата мелница с червеното водно колело, при вида на което винаги ми се приискваше да се втурна вътре и да купя една голяма торба царевично брашно, после да полетя към вкъщи и да изпека една тавичка с царевичен хляб. Устоях на порива. Сега нещата щяха да се наредят по по-добър начин.
Карах вече половин час и беше станало съвсем тъмно, когато на Хедър й се прияде нещо сладко. Попитах я какво по-точно. Мелба, така че се запътихме към сладкарницата на Батълграунд авеню.
Цялата предна страна на заведението беше направена от стъкло и се виждаше как посетителите нагъват какви ли не лакомства. Влязохме през въртящите се врати в лявата част, която беше с единични места. Плотът се виеше надясно покрай стените и образуваше полукръг. По цялата му дължина бяха наредени ниски столчета, някои изпълнени до пръсване от дебели мъжки и женски задни части.
Тъй като беше сряда вечер, заведението не беше претъпкано и спокойно можехме да избираме къде да седнем. Минахме покрай извитата част на плота и си харесахме две места срещуположно на входа, които гледаха към паркинга.
За Хедър шоколадова мелба с ядки, а за мен — млечен шейк с кафе. Поръчките ни взе една жизнерадостна колежанка, двойничка на Наоми Кембъл, която ни обслужи веднага и ни сервира със замах. Възхитен бях, че едно момиче работи до толкова късно вечер, а най-вероятно и за минимална надница.