Хедър се нахвърли на сладоледа си с елегантно наслаждение. Не оставаше дори разтопен шоколад по устните си. Когато аз ядях мелба, обикновено след това изглеждах като нуждаещ се от автомивка. Докато тя се занимаваше с лакомството, аз погледнах към паркинга. Черно БМВ 633 спря на мястото до моята тойота и изгаси фаровете си. Пътниците му не се присъединиха към групичката от щастливо похапващи в сладкарницата, а останаха в колата.
Част от съзнанието ми застана нащрек. Чаках настръхнал, готов за действие. Из мислите ми препускаха несвързани възприятия, които не можех да категоризирам точно. Нещо зловещо, безтелесно, неопределено.
Много пъти бях изпитвал това чувство. И винаги беше неприятно.
Погледнах към сервитьорката, която стоеше до касата и разговаряше с колежка. Нищо необичайно. Останалите няколко посетители ядяха, пиеха и разговаряха непринудено. Никой друг не изглеждаше обезпокоен, камо ли подозрителен.
На предните седалки на БМВ-то се виждаха два неясни силуета. Не помръдваха. Никой не излизаше от колата. Голяма и лъскава, досущ като надута жаба, тя наблюдаваше терена с угаснали очи. Нервите ми се изопнаха от напрежението, което бавно пълзеше като електрическа вълна по гръбначния ми стълб.
— Какво има?
Бях забравил за Хедър. Погледнах към нея, после обратно към БМВ-то.
— Нищо.
— Тогава защо изглеждаш като доберманката на баща ми, когато чуе шум извън къщата?
Уместен въпрос.
Уместно сравнение.
Вратата на предната седалка на шофьора се беше отворила, прозорецът също. Странно. Навън не беше студено, но не и достатъчно топло, за да караш със смъкнато до долу стъкло.
Един огромен мъжага слезе от отворената врата, изправи се до колата и се загледа към остъклената предна част на сладкарницата. Към мен. Бомбе, спуснато ниско над челото, за да скрива лицето. Балтон. Необичайна поза. Лявата му ръка беше свита в лакътя и потриваше гърдите. Десният му лакът беше притиснат плътно към тялото. Присвих очи, за да виждам по-добре. Преди пет години не би ми се наложило да го правя.
На перваза на прозореца разпознах смътните очертания на малък кръг с диаметър около три сантиметра. Приличаше на тръба.
Или на цев на огнестрелно оръжие.
Хедър тъкмо казваше нещо, когато аз я сграбчих за ръцете, придърпах я плътно до себе си, извъртях се от стола и я съборих на земята заедно с мен. Паднах на пода, тя върху мен, за да омекотя удара, след което отново се извъртях и я притиснах между тялото си и теракотения под. Не можех да чуя какво крещеше. Тихото жужене в ресторанта допреди малко сега беше изригнало в зашеметяваща какофония от гърмене на оръжие, строшено стъкло и истерични писъци.
7.
— Не мърдай оттук — казах аз на Хедър, прескочих плота и се затичах към паркинга през прозореца, където само преди броени секунди имаше стъкло.
С изсвирване на гумите, БМВ-то изхвърча на север по Батълграунд авеню, загубвайки се от погледа ми сред поток от автомобили. Не успях да видя номера.
Върнах се вътре, където беше настъпил истински хаос. Най-малко четирима души бяха ранени, а една възрастна жена кървеше от няколко места. Хедър коленичи до нея и с куп салфетки се опита да спре кръвотечението. Тя говореше на дамата тихо и нежно, за да я успокои доколкото може. Явно имаше ефект.
Нашата любезна сервитьорка седеше на пода зад касата върху купчина смачкани фунийки за сладолед и неистово плачеше, скрила лице в престилката си. Тъй като никой не й обръщаше внимание, аз прескочих плота и клекнах до нея. Тя ме погледна, подсмръкна и избухна в още по-бурни ридания, от които цялата се разтресе.
Сложих ръка зад главата й и я обърнах към мен, като скришом я огледах за евентуални наранявания. Нямаше кръв. Тя хлипаше и дишаше тежко и насечено. На мен също ми се прииска да се разплача, но това щеше да има лоши последици, така че се сдържах. Риданията й утихнаха и единствено от очите й упорито продължаваха да се стичат сълзи. Вдигна поглед към мен, измънка едно „Благодаря“, изправи се и се облегна на плота. Имаше сила у това момиче, сладоледената дама.
Потърсих Хедър, която се бе преместила при един тийнейджър, лежащ на пода по гръб с десет сантиметрово парче стъкло, забито в дясната ръка, близо до лакътя. Той беше блед, но спокоен и изглежда се бе настанил доста удобно. Хедър му беше направила импровизиран турникет от колана си. Беше успяла да спре кръвотечението.
Сложих ръка на рамото й. Тя ме погледна и каза: