— Нищо ми няма. А ти как си?
— Добре. Ще отида да видя онзи мъж в ъгъла.
Тя кимна и аз се запътих натам.
Мъжът в ъгъла беше мъртъв. Пет куршума го бяха улучили в горната част на гърба. Покрих лицето му с ризата си и отидох да посрещна първия пристигнал полицай, който тъкмо влизаше през вратата. Приближих и му казах:
— Има един мъртъв и вероятно половин дузина ранени с опасност от загуба на кръв. Момичето до вратата на тоалетната вероятно е изпаднало в шок. В съзнание е, но не реагира.
— Вие сте… — попита той.
— Тайлър Ванс. Но това не е важно. Няколко души от присъстващите кървят, един от тях достатъчно силно, за да има нужда от турникет. Трябва ни линейка, при това веднага.
Не зная дали ченгето отговори нещо, защото побързах да се отдалеча.
Една полицайка — казваше се Родригес, която помнех от банката, току-що беше пристигнала на мястото на инцидента. Тя ме забеляза и се приближи до мен.
— Защо винаги, когато има кръвопролитие, виждам вас?
Обясних й ситуацията. Тя набързо огледа наоколо и телефонира. Много скоро паркингът се изпълни с линейки, полицейски коли, ченгета и медицински персонал.
Седях на плота с Хедър, без риза и треперех от студ. Там ме намери Макдъфи, за да ме стопли с неговата вродена умствена изостаналост.
— Опиши колата.
— Черно БМВ 633.
— Номер?
— Не го видях. Пишеше „АРМАГЕДОН“.
— Разбира се, че ще пише, задник такъв.
— Отпред нямаше номер, Макдъфи. Това е Северна Каролина, знаеш го.
— Някакви други отличителни белези?
— Тъмно предно стъкло. Антена за клетъчен телефон. Бели лайстни, каквито досега не бях виждал на 633.
— Не видя ли номера, преди колата да изчезне?
— Точно в този момент бях зает да лежа на пода. Нищо не видях.
— Голям смелчага си, няма що. Аз си мислех, че си куражлия, когато оловото лети. Но къде беше ти? На пода. Броеше плочките, а?
— Търсех следи от слуз, за да разбера дали си наоколо.
Той извъртя главата си последователно към раменете, явно за да се отпусне от схващане, без нито за секунда да ме изпуска от очи. Страховит мъж.
— Нека започнем отначало, сержант. Ще ми задаваш въпроси и ако те не са нагли, неуместни или глупави, ще отговарям възможно най-изчерпателно.
— Така и така ще отговаряш или тук, или в участъка. Искаш ли пак да отидеш там, а, храбрецо? Аз и ти, в малката стаичка? Сами?
— Само ако първо се изкъпеш.
— Слушай, перко…
— Сержант — чу се гласът на Хедър.
— Какво?
— По начало ли сте си такъв кретен или просто ви улучихме в лошо настроение?
— Слушайте, госпожо…
— Не, вие слушайте. Преди малко стреляха по този джентълмен и по мен, както и по много други в това помещение. Един човек е убит. Ако незабавно не проявите смислено отношение с оглед ситуацията, обещавам да прекарам остатъка от вечерта в компанията на репортер, чието име не ви е безизвестно и ще ви донесе отрицателни емоции. Така че ще се разбираме ли от тук нататък?
Въпреки че беше видимо разстроен, Макдъфи схвана, че заплахата е повече от сериозна. Ако притежаваше някакъв професионализъм, той трябваше да го прояви точно в този момент.
Макдъфи си пое дълбоко въздух, задържа го няколко секунди, издиша и каза:
— Имате право, госпожо. Оставих се антипатията ми към приятеля ви да замъгли разсъдъка ми. Извинявам се. Някой от вас двамата видя ли онзи, който стреля по заведението?
— Да — казах аз. — Едър мъж, около метър и деветдесет, най-вероятно над сто и трийсет килограма. Носеше старомодно бомбе, спуснато ниско над челото, предполагам, за да не се вижда лицето му. Беше облечен в дебел, тъмен редингот като този на Кевин Костнър в ролята на Уайът Ърп. Такъв огромен човек трудно може да остане незабелязан. Би изпъкнал дори сред строеваци от Далас. Както и да е, когато се измъкна от колата, той остави вратата отворена. Явно не възнамеряваше да влиза в сладкарницата. Забелязах, че прозорецът му е смъкнат и това ми се стори странно. Вечерта не е особено топла.
— А тогава защо си без риза?
— Покрих с нея онзи човек в ъгъла — отговорих аз, като посочих натам с кимване на глава.
Макдъфи погледна и каза:
— Аха, да.
— Освен това, забелязах цевта на оръжието му, опряна на прозореца, макар че в първия момент не разбрах какво е точно. Веднага щом ми просветна, че е цев и дулото е насочено към сладкарницата, сграбчих Хедър и я съборих на пода. Предната част на заведението се срина, навсякъде се посипаха куршуми, а аз лежах на пода върху Хедър и се мъчех да я предпазя с тялото си. Явно Господ чу молбите ми. Нещата можеха да бъдат и много по-лоши. Всъщност, като се има предвид колко патрони изстреля онзи тип, истинско чудо е, че половината от хората тук не са мъртви.