— Как сте, господине. Седнете тук. Ранен ли сте?
— Не, добре съм. Благодаря ви все пак.
— Сигурен ли сте?
— Напълно. — Опитах да се отдалеча. Нямаше да успея. Офицерът ми препречваше пътя.
— Къде ви е ризата?
Вече прекали.
— Каква риза?
— Вашата. Гол сте в момента.
— Така е.
— Има ли кръв по нея? Използвали сте я за превързочен материал?
— Не мисля. Може да не съм имал риза.
— Не помните ли?
— Не съм сигурен. Мислите, че трябва да зная, нали? Може да съм я изгубил. Или пък някой да я е откраднал от гърба ми. Я вижте, Лари Кинг — казах аз и посочих нанякъде. Тя светкавично се обърна и аз се измъкнах. Само й подвикнах: — Защо не говорите с онази дама в ъгъла? Тя успя хубаво да види колата.
С блеснал от възбуда поглед, репортерката изприпка натам, за да се подържи загрижено, досадно и нахално с Хедър. През това време аз се огледах за ушите на лейтенант Джон Т. Фанър.
— Информираха ме, че не си ранен — каза Фанър и внимателно ме огледа.
— Не съм, но благодаря за загрижеността.
— Къде ти е ризата?
Казах му за какво съм я използвал.
— Горкият човек — отбеляза той.
— Трябва да поговорим. Насаме.
— Наистина трябва. Щях да ти предложа кабинета си. Странни неща се случиха напоследък. Необясними. Удобно ли ще ти бъде още сега да отидем? Наложително е.
— Така е. Що се отнася до спешността, съгласен съм. А относно момента, с дама съм и трябва да се прибера до вкъщи. Ще се срещнем в управлението.
Фанър настоя:
— Бих искал да подчертая важността на това, което искам да ти кажа, особено с оглед на случилото се тук тази вечер. Някой от моите офицери с удоволствие ще придружи госпожата до дома й. Наистина трябва да говорим колкото се може по-скоро.
— Благодаря, но не мога. Излязла е с мен и с мен ще се прибере. Ще се срещнем след един час. Тя не живее далече.
Изглеждаше притеснен и напрегнат. Наведе се към мен и тихо ме попита:
— Имаш ли пистолет в колата?
Озадачен, аз кимнах.
— Погрижи се да бъде на седалката до теб, разбира се, на видно място, какъвто е законът. И да ти е подръка. — Той приключи уговорката с думите: — След един час. В моя кабинет. Ще те упътят на информацията.
— Наистина ли си й казал, че не си спомняш дали си бил с риза? — попита ме Хедър.
— Вината не е моя. Тя си го изпроси.
— Не беше особено очарована от теб.
— Нищо не мога да направя за хора, които нямат чувство за хумор.
Лека усмивка. Не особено радостна.
За разлика от последното ни возене в моята тойота от „Каса Галардо“ до сладкарницата, разговорът ни беше по-кротък. Тя се шегуваше, а аз откликвах.
Разговаряхме за уговорката ми с Фанър и размишлявахме какво ли можеше да е открил за моите приятели от банката, което да налага такава спешна среща. Накрая решихме, че ще изчакам и ще разбера.
Пристигнахме. Изключих двигателя, заобиколих колата и й помогнах да слезе. Изпратих я до вратата, но не побързах да тръгна.
— Ще ми се обадиш веднага след като свършиш с Фанър, нали?
— Ще стане много късно — възпротивих се аз.
— Ще ми се обадиш веднага след като свършиш с Фанър, нали?
— Да.
Тя пристъпи към мен…
— Благодаря за вечерта.
— Удоволствието беше мое — отвърнах аз.
Още по-близо.
— За вечерята, за компанията, за откровеността.
— Да — отново отвърнах аз една октава по-високо.
Много близо…
— И може би за живота ми.
— Винаги съм на разположение — прокашлях се аз.
Какво ми ставаше? Не бях ли имал гаджета преди? Разбира се, че бях имал. Горе-долу от времето, когато Теди Рузвелт атакува Сан Хуан Хил.
— Не бъди толкова нервен. Аз съм само една жена.
— А аз от доста дълго време не съм стоял толкова близо до жена.
Тя отстъпи крачка назад. Но малка крачка.
— Мислиш ли, че не би могъл да си възвърнеш навиците?
— Мисля, че да.
— А искаш ли го?
— Ако жената си ти.
Една бавна усмивка — първата след престрелката.
— На първата ни истинска среща?
— Стига да е скоро.
— Дадено — каза тя, отвори вратата и хлътна вътре.
8.
До кабинета на лейтенант Фанър ме придружи доста приятен полицай, на име Дженингс. Фанър се беше отпуснал зад голямо орехово бюро, което, както впрочем и той самият, беше занемарено и олющено на места. Белезите на дългогодишната служба.