Малък насип, висок не повече от метър, ограждаше пътя вляво. Камарото се плъзна по него, изправи се на двете си леви гуми и се стовари тежко на една страна, после и на капака, като през цялото това време поддържаше немалка скорост. Блъсна се в един явор, отскочи, завъртя се на сто и осемдесет градуса, падна отново на гумите си и спря.
Погледах го, но не дълго, размишлявайки върху последиците. Реших, че от тук насетне това е работа на полицията. Пък и двамата може да бяха оживели. И имаха най-малко една пушка. Аз имах само пистолет и то без допълнителни пълнители. Паркът беше сравнително открит в тази част и не предоставяше голяма възможност за сигурно убежище. Ако ме нападнеха, здравата щях да загазя.
Това може и да беше подходящото време, но със сигурност не беше подходящото място. Единият или и двамата може би бяха мъртви или поне сериозно пострадали. По-добре да се надявам на късмет, отколкото сам да нагазя в тресавището.
Постепенно в къщите наоколо започнаха да се палят лампите. Много скоро моравите пред домовете щяха да се изпълнят с любопитни съграждани, умиращи от желание да надникнат в сплесканата кола. После щяха да дойдат ченгетата.
Тойотата и аз се затътрихме към дома на баща ми.
Четиримата провеждахме военен съвет във фамилната къща. Нубин и Мис Прис даваха караул в спалнята на Кълън.
— Ще се обадиш ли на онзи, как му беше името? — попита Етъл.
— Имаш предвид лейтенант Фанър?
— Точно него.
— Той вероятно ще ме арестува за превишена скорост, безотговорност и безразсъдно шофиране, както и за това, че съм напуснал мястото на катастрофата, повредил съм един паркиран нисан и съм нарушил границите на частна собственост.
— Тогава не му се обаждай — каза тя и отиде за единайсети път да провери Кълън.
— Освен това, той вече ми каза, че не може да помогне много във възникналата ситуация — допълних аз подире й. — Сега може би ще нареди патрулна кола да обикаля дома ми на всеки трийсет минути, вместо на един час.
Минаваше четири сутринта. Имах усещането, че Сънчо беше посипал клепачите ми с прашеца си.
— Доста бодър вид имаш — каза с насмешка татко и отпи от млякото си.
— Благодаря. Имах нужда да поговорим. Прехвърлям през ума си всички отвратителни неща, които щяха да се случат, ако не бях забелязал камарото под уличната лампа, ако нямах възможност да го обезвредя, ако…
— Прекалено много мислиш — каза Дейв. — И в Корея ли мислеше толкова много?
— Там беше различно. Тогава мислех само за себе си.
— А сега имаш Кълън.
— Именно.
— Той ще ти е в тежест, ако онези продължат така. Стига, разбира се, да са ги измъкнали живи от колата.
— Осъзнавам това и допускам, че Фанър и останалите ще бъдат по-скоро пречка, отколкото помощ.
Дейв кимна.
— Може би ще се наложи да се справиш сам.
— Мислил съм за това. Ако се впусна сам след проблема, открия го и го ликвидирам, неизбежно някой помощник областен прокурор, градящ кариера, ще ме пъхне зад решетките. Тогава ще трябва да кихам големи суми на някой адвокат, също градящ кариера, за да се опита да ме измъкне оттам.
— А къде ще бъде Кълън през цялото това време? — попита баща ми.
— Там е въпросът — съгласих се аз.
— Може би идеята на Фанър е била добра. Защо не се обадиш на Макелрой и да разбереш дали не може да разбере някои неща? Няма да те заболи — предложи татко.
О, напротив, щеше. Вече бях мислил и за това, но неприятните спомени от Корея още не ми даваха покой.
По дяволите! Накъдето и да се обърнех, стигах до тъмен, безкраен тунел, а животът на Кълън, а може би и физическата му безопасност, висяха на косъм.
Етъл отново се присъедини към нас. Погледнах я въпросително. Тя кимна.
— Добре е. Едното куче спи от едната му страна, другото — от другата.
Усмихнах се с благодарност и почувствах устните си странно надебелели. Бях изтощен.
Телефонът иззвъня. Дейв го грабна и излая:
— Какво? — после добави. — Тук е.
Подаде ми слушалката, беззвучно движейки устни: „Фанър“.
Разговорът продължи около две минути. След това върнах слушалката на мястото й.
— Е, и? — попита Дейв.
— Фанър каза, че преди малко са прегледали останките на камарото. Открили са един мозберг с осем куршума и са ги сравнили с гилзите, открити в сладкарницата. Нарезите са едни и същи. Сред останките са открили и бомбе и известно количество кръв — група Б, отрицателна. Не много. Никакви трупове. Свидетели твърдели, че видели двама мъже да тичат към парка и да изчезват в него. Единият бил „доста огромен“, както се изрази той.