— Определено сте го направили — каза Фанър.
— Ако е носил маска, храбрецо, защо няма дупка в нея там, където би трябвало да си го застрелял? — нападна ме Макдъфи.
— Защото я свали в пристъп на ярост, когато видя, че олдсмобилът е изчезнал — отвърнах аз. — Между другото, беше последен модел, може би на две-три години, меден или бронзов на цвят. Не запомних номера.
— Сигурен ли си, че беше олдсмобил, а не шевролет? — продължи да ме притиска Макдъфи.
— Е, не мога да бъда напълно убеден — казах аз, — но отзад с много големи букви пишеше О-Л-Д-С-М-О-Б-И-Л. Може да е бил и студебейкър.
— И защо ще си прави труда да крие самоличността си, след като се излага на показ при най-малкия признак за нещо нередно? — попита Фанър.
— Не съм казвал, че мъжът пращеше от акъл. Явно беше луд. Може маската да го е боцкала. Откъде, по дяволите, да знам? Мислите, че съм стрелял прибързано?
— Не, нямах предвид това — каза Фанър. — Просто исках да чуя и вашата версия. Няколко свидетели подкрепиха показанията ви.
— Тогава защо още ме държите тук? — попитах аз и се изправих.
Макдъфи пристъпи към мен. Застана съвсем близо. Твърде близо, ако ме питате. Едно отдавна заспало чувство се надигна у мен. Стомахът ми се сви. Направих бърз оглед на физическите му данни и прецених вероятните му умствени способности, като търсех най-благоприятното място за евентуален удар срещу този титаничен противник, без това да се отрази на целостта на физиката ми.
Е, можех да допусна някоя и друга синина.
— Искам да знам — каза той и зае позата на накокошинен петел, защищаващ честта на кокошарника от натрапници, — защо простреля онзи фукльо в лицето, вместо да се целиш, например, в рамото? Явно си искал да го убиеш, а не просто да го спреш.
— Някога, Макдъфи, да си вадил пистолета си за нещо друго, освен да го почистиш? — Хвърлих му един печален поглед и поклатих глава. — Предполагам, не.
Лицето му се намираше на няколко сантиметра от моето, алено червено и разлютено. Целият трепереше от гняв.
— Макдъфи! — предупредително извика Фанър.
Но Макдъфи не помръдна. Бавно пъхнах ръце в задните си джобове. Не беше много безопасно да стоят отвън. Нямаше представа колко е уязвим, горкият надут наивник. Мислеше се за костелив орех, но не беше.
Фанър избута стола си назад и той изскърца по теракотения под. Детективът се обърна по посока на звука, след което отново се вторачи в мен, разкъсван между гнева и чувството за дисциплина. Пък и искаше да запази достойнство. В първия момент помислих, че ще замахне да ме удари, но после разбрах, че не би го сторил. Той се завъртя на пети и се отдалечи в ъгъла на стаичката, дишайки тежко. Все още не се беше укротил напълно.
Явно обичаше да го мислят за темпераментен и избухлив, особено с тази червена коса и всичко останало. Беше избухлив, но точно колкото любителските фойерверки по Нова година. Съмнявам се, че дори и изваден от равновесие ще прибегне до насилие или нещо подобно.
Виж, Фанър беше съвсем друго нещо. Дори заспал, той беше по-опасен, отколкото Макдъфи в най-лошите си изблици на неконтролируем гняв.
— Само защото съм любопитен, бихте ли отговорили на въпроса на сержант Макдъфи, ако обичате.
— Имате предвид защо не съм се направил на супермен, не съм избил оръжието от ръката на злодея и не съм го цапардосал по мутрата?
Лейтенантът умело прикри усмивката си.
— Нещо подобно.
— Най-сигурният начин да станеш жертва в една престрелка — като не включваме варианта с вдигането на ръцете, подмокрянето на панталоните и крясъците „Помощ!“ — е да се целиш в крайниците на противника си, като се надяваш да не убиеш злодея, чието единствено желание е да те види мъртъв. Мъжът беше буквално на една крачка разстояние от мен, с пистолет в ръка и доста по-широко поле за действие от моето. Оръжието ми се намираше на пода до шофьорската врата, при това в лявата ми ръка, а на всичко отгоре нито можех да се движа, нито имах къде да се прикрия. Единственият ми шанс да оцелея беше да му видя сметката, при това светкавично. Така и направих.
— И още как — чу се от ъгъла гласът на Макдъфи.
— И вие обмислихте всичко това, докато онзи беше насочил пистолета си срещу вас? — попита Фанър.
— Да.
Той се вторачи изпитателно в мен, явно размишлявайки върху отговора ми. След това рече:
— Бих искал да ми кажете нещо повече за пистолета. Как се случи така, че ви се оказа подръка?