По този начин нито едно от момчетата не стана свидетел на недостойната смърт на господин Кери.
След няколко минути всичко утихна и Кълън каза на Уеб:
— Стой мирно и не мърдай.
После изпълзя до вратата и погледна навън. Видя Джейсън да лежи по гръб и да кърви и реши да се намеси.
Още веднъж каза на Уеб да не мърда, спусна се по въжето и бързо се приближи до Джейсън, за да се увери, че все още диша. Сетне изтича до вратата на верандата на семейство Кранфорд, която още беше заключена. Взе месинговата отливка на Моцарт — лабрадорът на Кранфорд, отдавна умрял, но обезсмъртен от един художник, приятел на семейството — счупи стъклото на вратата, както и част от дървената преграда, и предпазливо я прескочи.
Полицейските коли, линейките и пожарните пристигнаха шест минути след неговото обаждане.
Навреме, за да спасят Джейсън.
Изненадващо Уеб се подчини на Кълън и остана там, където беше. Не каза нищо, когато Кълън се върна. Не разбираше защо приятелят му не остана с него и се чудеше къде е баща му. Кълън се въздържа да му каже какво се бе случило с него. Сетне Уеб не пожела да слезе от дървото цял час.
Един полицай на име Тери се качи в къщичката на дървото и остана с Уеб, докато Кълън отиде да провери как е дядо му, когото завари да ругае лекарите. И да ги съветва. И да ги поучава. Човек би си казал, че самаряните се чувстват по-зле от дядо му, докато го караха към болницата. Погрижиха се и за Дейв, макар че още беше в безсъзнание. Насъбралите се ченгета и лекари увериха Кълън, че въпреки лошия удар по главата, равностоен на два къча в корема от задните крака на муле, той ще се оправи. Кълън им благодари и ги попита дали вече са открили баща му. Още не, отговориха те, и го попитаха дали иска поничка. Искам си таткото, помисли си той, но тъй като беше твърде учтив да им го каже, само рече:
— Не, благодаря. Не съм много гладен. Но благодаря, че ми предложихте.
После отиде в стаята си, взе едно от малките си сини столчета и го занесе в предния двор.
Седна там.
Самичък.
Целият трепереше.
И зачака баща си.
18.
Синята светлина блесна в огледалото внезапно и аз веднага разбрах, че ченгетата ще се покажат от някоя странична уличка. Не бях превишил скоростта, или поне не много, и си бях сложил колана като добро момче, затова се чудех за какво се канеше да ме мъмри полицаят. Сигнализирах му, отбих, спрях, изключих двигателя и понечих да сляза от колата. Той ме спря, като хукна към мен.
— Господин Ванс? Тайлър Ванс?
Отново ме полазиха ледени тръпки.
— Да?
— В дома ви имаше престрелка. Преди не повече от половин час. Само баща ви е ранен от семейството и доколкото разбрах раните му не са опасни. И господин Дейв Майкълс е там с неясно състояние.
— А синът ми?
— Нищо му няма — успокояващо отговори ченгето. — Всъщност, той се е обадил на полицията. Искахме да ви открием колкото е възможно по-скоро. Ако ме последвате, ще разчиствам пътя.
— Водете ме — рекох аз и включих двигателя.
Пред къщата имаше толкова много полицейски коли и линейки, че нямаше къде да паркирам. Оставих тойотата по средата на улицата, изскочих от нея и хукнах към градината. Видях Кълън да седи на едно от малките си сини столчета. Беше сам-самичък, бял като платно. Той също ме видя, но не дойде при мен. Седеше и ме гледаше безучастно. Приближих се до него, но той не вдигна глава. Клекнах до столчето и попитах:
— Добре ли си, синко?
Кълън се хвърли в обятията ми. Плачеше и трепереше, направо се тресеше. Вкопчи се в мен и аз в него.
Всички насочиха погледи към нас, но никой не се намеси.
Плакахме дълго. И той, и аз.
Когато се поуспокоихме, останахме за миг прегърнати, допрели лица.
Около нас непрекъснато профучаваха коли. Камионите надуваха клаксони, когато трябваше да завият. Изнесоха Дейв на носилка. Придружаващия ме полицай, млад чернокож, каза:
— Ще се оправи.
Кимнах в знак на благодарност.
Той ми отдаде чест, усмихна се, качи се в колата си и потегли.
В този момент пристигна Етъл. Слезе от колата и се втурна към нас. Кимнах за поздрав и я успокоих, че всичко е наред. Тя се намръщи и влезе вътре.
Кълън се раздвижи в ръцете ми и ме погледна. Беше блед, но вече не плачеше, поне засега. И това беше нещо.
— Не исках да нараня онзи полицай — каза той.