— Възнамерявах да осребря един чек за хонорар, който получих наскоро по пощата. И тъй като се отнасяше за сума от приблизително четири хиляди и петстотин долара, бях, да кажем, се подсигурил. Оръжието лежеше на седалката до мен.
Е, не беше точно на седалката, но се наложи да измисля тази малка лъжа. Носенето на оръжие в незаключена жабка на автомобила е незаконно в моя щат. Но кой щеше да разбере?
— И какво сте възнамерявали да правите с четири хиляди и петстотин долара в брой? — попита Макдъфи.
— Мислех да си купя студебейкър — отвърнах аз.
Той ме стрелна с изпепеляващ поглед. Опитах се да остана спокоен, нямах намерение да изглеждам изплашен точно пред тип като него.
В този момент се намеси Фанър:
— Да не би случайно да сте ветеран от Виетнам? Виждате ми се възрастен за Пустинна буря, освен ако не сте служили в гвардията или не сте от запаса.
Този поврат в разговора никак не ми се понрави, но успях изкусно да прикрия смущението си, прибягвайки до саркастична шеговитост.
— Благодаря. Постъпих в армията веднага след гимназията и служих осемнадесет месеца в Корея — 1973-та и 1974-та.
Сините му очи ме наблюдаваха изпитателно.
— В Корея през седемдесетте години. Тогава нямаше кой знае колко шумотевица там. Или поне не съобщиха нищо официално. В пехотата ли сте служили?
Кимнах притеснено.
— И през цялото време частта ви е била разположена северно от реката Имджин? Патрулирали ли сте някога в демилитаризираната зона?
Фанър не беше глупак. А очевидно бе и добре информиран.
— Не — излъгах аз.
— И никога при престрелка?
— Не. — Още една лъжа. Явно започваше да ми става навик.
— Хм — отговори той замислено, почесвайки се по ухото.
Не си въобразявах, че се е вързал на всяка моя дума. Подозираше, че крия нещо. И беше прав. Но нямах друг избор — информацията за действията ми в Корея беше секретна. Строго секретна. Разкриването на всякакви сведения — било то и най-оскъдните — пред цивилно лице, можеше да ме доведе до „Левънуърт“ или някой друг федерален дранголник. Не, благодаря.
Освен това, след тринадесет месеца при Чичо Сам — отговарях за чистката на нежелани елементи — бях развил изконна ненавист към споделянето на подобни неща.
Отказах да продължа участието си в тайните операции в демилитаризираната зона на Корея дори под заплахата от военен съд и затвор, не поради психическа нестабилност, а заради дълбокото ми отвращение към военните задължения — чувствах се като жестоко, кръвожадно куче, обучено безмилостно да изтребва врага. Картините на нечовешките кръвопролития от службата ми като оперативен работник в „зоната“ все още ме преследваха. И никога нямаше да изчезнат.
— Предполагам, че свършихме — каза Фанър. — Действията ви могат да бъдат квалифицирани като случай на самозащита. Убийството е оправдано, като се имат предвид и показанията на няколко благонадеждни граждани. Доказателствата подкрепят това заключение. Вероятно ще бъде назначена комисия, която да изслуша показанията, но няма да се задълбочава в нещата. Това ще ви бъде от полза в случай, че член от семейството на убития се опита да ви съди за неправомерно убийство.
— Е, значи ще бъда подсигурен — казах аз.
— За съжаление, такива неща се случват непрекъснато. — С тези думи той подаде лапа и ние се здрависахме. Усетих болка, сякаш бях прищипал ръката си на вратата на колата. За щастие, лейтенантът не злоупотреби безкрайно с ръкостискането. Ръката щеше да ми трябва и по-нататък.
Той се обърна към Макдъфи:
— Осигури превоз за господин Ванс. Личният му автомобил, изглежда, е в неизправност. И сдържай нервите си, ако обичаш — каза Фанър, обърна се и излезе от стаята.
Макдъфи придоби изражение тип Клинт Истууд. Не че ми се подкосиха коленете от това, но ми костваше неимоверни усилия да се сдържа и да не се изсмея гръмко.
— Е, в каква посока си, самохвалко? — попита ме Макдъфи.
— Имаш адреса ми в доклада си. Кога ще си получа пистолета?
— Никога, но не си мисли, че аз съм виновен. Тук непрекъснато изчезват доказателства. Охраната не си гледа особено работата. — Той пристъпи по-близо към мен. — Пет пари не давам какво казва Фанър. Ти си едно наперено копеле и имаш нужда някой да ти изпусне въздуха. Да очистиш двама души и после да си тръгнеш най-почтено. Дрън-дрън. Аз мога да го правя, но ти не. Излез отвън във фоайето и изчакай. Ще намеря някой да те откара вкъщи. На новобранец няма да му пука кой е до него в колата. — Макдъфи приближи лицето си до моето и добави: — Обзалагам се, че съвсем скоро отново ще ни навестиш.