— Това ми харесва.
— Без опипване — казах аз.
— Да се обзаложим ли?
23.
Психиатърката ми каза, че Кълън се справя доста добре с последната си психическа травма, не потиска чувствата си и не говори с нежелание за който и да е аспект на преживяното.
— Добър знак е, че говори за това — завърши тя.
— Радвам се — отговорих аз, благодарих й и платих. Уговорих още един сеанс за Кълън и друг — за Хедър и Уеб. Доктор Лий Дериън си записа, сестрата ми даде рецепта и двамата с Кълън си тръгнахме.
През целия път към болницата той говори за посещението си при психоложката. Играли на „добър-лош“, впускал се в монолози с плюшени животни, рисувал й и картини и играли на думи. Дълго разказва и накрая ме погледна виновно.
— Какво има? — попитах аз.
Кълън продължи да ме гледа, но не отговори.
— Какво има? — повторих аз.
— Тя ми даде сладолед.
— Веднага след закуска? С какъв аромат?
— Позволи ми да си избера.
— И ти избра…
— От зеления с парченцата.
— Парченца ментов шоколад?
Той кимна.
— Любимият ти. И сега си готов за един хубав, обилен обяд.
Кълън поклати глава.
— Натъпках се.
— Само с една купа сладолед? Трудно ми е да си го представя.
Той ме погледна жално и каза:
— Тя ме накара да изям две купи.
— Накарала те е? Вещица!
— Не точно. Попита ме дали искам още.
— Аха. И ти си казал да.
Кълън отново кимна.
— Трудно ми е да си го представя.
— Сърдиш ли се?
— Бесен съм.
В очите му блесна пламъче и на лицето му засия усмивка.
— Не си.
— Напротив.
Пламъчето се усили.
— Не си!
Не можах да се въздържа и се усмихнах.
— Обичам те.
Грейна.
— И аз те обичам, татко.
Баща ми седеше на ръба на леглото и посрещна внука си с отворени обятия. Кълън реагира с безпокойство и предпазливо докосна превързаната страна.
— Много ли те боли, дядо?
— Не по-зле, ако ме бе ухапала акулата от „Челюсти“.
Кълън не остана достатъчно удовлетворен от отговора и го погледна недоверчиво.
— Къде те простреляха? — попита той.
— Тук, отстрани.
Татко посочи засегнатото място.
— Там, където Тома е сложил ръцете си ли?
— Тома?
— Тома Неверни.
Татко ме погледна озадачено.
— Сещаш ли се за апостол Тома, който се усъмнил в думите на другите ученици за възкресението на Иисус. Искал да се увери с очите си в раните на Учителя. Иисус се явил на група от своите ученици и казал на Тома да постави ръцете си в раните от меча на ребрата му — обясних аз.
Татко се обърна към Кълън и каза:
— Да, точно така, в ребрата.
— Ще се оправиш ли?
— Разбира се. Утре си идвам вкъщи.
На лицето на момчето се изписаха радост и облекчение. Едва не затанцува от въодушевление. Аз също.
Заведох го да види Дейв, като обещахме на дядо му, че ще се върнем след няколко минути. Кълън се укроти. Явно се притесняваше повече за дядо си.
— Имаш нова терминаторска фланелка? — попита Дейв.
— Да — отговори Кълън.
— Дали и аз ще си намеря така?
Кълън недоумяваше как може човек, едър като Дейв, да намери подобна фланелка в детски магазин.
— Искаш да кажеш, че съм дебел?
— Не. Голям.
— Имаш право — съгласи се Дейв и разроши косата му.
После отидохме да видим и Джейсън.
Стаята на Джейсън беше пълна с още букети, което малко ме притесни. Кълън беше виждал толкова много цветя само веднъж в живота си — на погребението на майка му. Наблюдавах го внимателно.
Макар да изглеждаше малко притеснен, той се приближи до леглото на Джейсън и сложи ръка на рамото му. Изглежда не забеляза тръбата, излизаща от ръката на Джейсън, или не му пукаше.
— Добре ли си? — тихо, но решително попита Кълън.
— Е, още не съм готов да играем футбол, но лекарите казват, че скоро ще мога. Ти как си?
— Добре.
Спогледаха се за момент.
— Много се уплаших — добави Кълън.
— И аз.
— Когато те видях да кървиш и да лежиш неподвижно, помислих, че си умрял.