От очите му бликнаха сълзи.
— Ти спаси живота ми, Кълън. Ако не беше ти, сега щях да съм мъртъв, няма две мнения по въпроса. Ти направи онова, което много възрастни не биха сторили. Спаси и Уеб. Ти си истински мъж.
По личицето на Кълън се търкулна още сълза, но този път придружена от изражение на гордост и самоуважение, сякаш искаше да каже: „Направих нещо добро, нали?“.
Джейсън хвана ръката му и я стисна. По мъжки.
— Благодаря, че спаси живота ми и този на сина ми.
— Но проблемо — тържествено заяви Кълън.
Джейсън погледна фланелката на Кълън, от която го гледаше неумолимо Шварценегер, и разбра за какво става дума.
— Благодаря ти, че спаси моя живот — рече Кълън.
— Но проблемо — със същата тържественост отговори Джейсън.
Трябваше да бъдете там, за да ги видите.
Оставих Кълън в стаята на татко. Двамата започнаха да играят покер с колода, на която бяха изобразени американски самолети, а аз отидох при Дейв във временното му жилище, за да поговорим. В неговата стая нямаше цветя.
— Защо не ми изпрати цветя? — започна той. — Стаята на Джейсън е пълна с цветя и бонбони. Храносмилателната му система беше пред унищожение, затова изядох половината от неговите.
— Аз не съм му изпратил цветята.
— Е, добре де, можеше поне бонбони да ми изпратиш.
— Ще ти се развалят зъбите — рекох аз и му предадох разговорите с Макелрой и Фанър.
— Нещо притеснява ли те в настойчивостта на Макелрой да се справиш сам с Резович и с неговото говедо?
Кимнах.
— Че може да има скрити мотиви?
— Аха.
— Като например да те използва като удобно, добре тренирано оръдие, за да освободи света от един болестотворен вирус?
— Колко си циничен.
— Но и мъдър.
— Истинска далновидност.
— И какво смяташ да правиш?
— Да освободя света от онзи вирус.
— И как ще го направиш?
— Иман план.
— Брей.
— Какво искаш да кажеш?
— Като онзи план, когато бяхме на шестнайсет и наемахме старата лодка на капитан Хари, за да показваме на богатите въдичари къде има риба.
— Но изкарвахме по шейсет долара на ден, нали?
— А по колко ни взимаше добрият капитан за наема на лодката?
— По седемдесет и пет долара на ден.
— Не печелехме много тогава нали, приятел?
— Неблагодарник.
— Или, когато бяхме десетгодишни. Линди Паркър обра всичките ябълки от овощната градина на вуйчо й. Ти смяташе, че няма да е лоша идеята да ги купим от нея, по пет цента бройката и…
— Тогава бях съвсем малък.
Той се ухили.
— Кажи ми за плана си, а аз ще се престоря на заинтересуван.
— Това е хубаво, защото и ти си включен.
— Защо ли не съм изненадан?
Разказах му плана си, както и резервния план и кого имах предвид да ни помогне в непредвидени ситуации.
— Звучи добре — рече Дейв. — Само че полицията не действа ли в тази насока?
— Вероятно, но не много ентусиазирано.
— Ние можем да се справим по-добре, нали? Само ние двамата.
— По-умни сме и имаме мотивация. Те нямат.
— Но имат значки, връзки и хора.
— И много други случаи, които да разследват.
— Кога започваме?
— Кога излизаш от тук?
— Утре, ако мармотът не осуети плановете ми.
— Ще трябва да говоря с някой счетоводител.
— Счетоводител ли? Как ще помогне това?
— Ти си тук с моята застраховка под предлог, че си по-големият ми братовчед. Моят много по-възрастен братовчед.
— Толкова ли са наивни? Кой би повярвал, че си по-млад от мен? Добре, ще уредя въпроса с Търман. Кажи му да не приема повече поръчки за вкъщи.
— Добре — казах аз и станах. — Имаш ли нужда от нещо?
— От нова сестра.
— Остави я на мира. Твоята е олицетворение на милосърдието.
— Но грозно.
— Непоправим си — рекох аз и прекосих стаята.
Спрях до вратата и погледнах стария си приятел, който лежеше там, в болничното легло, бинтован и изпочупен, но все още изпълнен с готовност и желание да направи онова, което бях решил.
Само заради мен.
Правеше го от трети клас.
— Обаче изкарахме пари от сделката с ябълковия сладкиш.
— Трябваше да бъде ябълков сладкиш.