— На някои хора не можеш никога да угодиш.
Той пак се ухили, а аз отидох да взема Кълън.
24.
Следващите няколко дни минаха в непосилен труд. Разделях времето си между физически упражнения, поправянето на моята надупчена от куршуми къща и Кълън, който помагаше в почистването. Той покри с лепенки с динозаври всички дупки от куршуми в стената до стълбите, с изключение на една, на която имаше пеперуда. Изглади с шкурка неравностите по новия, току-що поставен, нелакиран парапет и ги запълни с пластилин с приблизително същия цвят.
Участието му в работата за тези два дни не му позволи да скучае, но забраната да излиза навън се превръщаше в непоносимо ограничение. Но необходимо. Не смеех да го изведа дори с колата, в случай че се появи Резович със снайпер в ръка. Патрулите на шерифа обикаляха наоколо, а и съседите бяха нащрек и се оглеждаха за непознати и за странни случки. Можех да заведа Кълън на друго място и смятах да го направя в най-скоро време, но не исках да свързва промяната с онова, което му се бе случило или с постъпката му. Това би могло да предизвика чувство за вина, както и вероятността да се чувства неуютно в собствения си дом.
В къщата имаше двама дежурни и четирите момчета от „Делта“, които понякога се мяркаха, друг път не се виждаха. Но дори когато не ги виждах, усещах присъствието им.
Един ден Кълън дойде в кухнята, докато седях на масата, пиех кафе и четях вестника. Той извади пластмасова чиния, напълни я със солени бисквити, които взе от една кутия на по-ниската лавица, остави я на масата и закрепи до нея разкривен надпис:
Бисквити за продажба
Цена: 5 цента
Пресни са
Седна на масата до чинията със стоката и започна да оцветява с пастели книжка с картинки на Батман.
Един от полицаите влезе да вземе чаша чай с лед, който държах в голям термос до мивката за тяхно улеснение. Тъкмо си тръгваше с чая, когато забеляза написания на ръка надпис. Приближи се и погледна хранителните продукти, ограничени като асортимент, но в големи количества. Взе четири бисквити и остави двайсет и пет цента до голямата чиния. Кълън погледна парите, после мъжа и каза:
— Съжалявам, но нямам да ви върна.
— Задръж рестото — рече дежурният, дъвчейки бисквита.
— Добре. Благодаря.
Продължих да чета вестника, статия от Рита Снайпс за вредата от класовете, състоящи се от деца само от единия пол при учениците в началното училище. Дамата беше вярна на принципите си и никога не позволяваше фактите да замъгляват мисленето й.
Минаха двайсет минути. Влезе друг полицай, явно получил информация от партньора си, и се отправи директно към масата.
— Има ли фъстъчено масло?
— Гладко или на бучки?
— На бучки.
— Фъстъченото масло е на татко — каза Кълън и ме погледна.
Кимнах.
Той изтича до бюфета, отвори долните врати, извади търсената стока, изрови един нож за мазане на масло от плоското чекмедже, избърса го внимателно с края на ризата си, после намаза обилно четири бисквити.
— Колко допълнително ви дължа за фъстъченото масло? — попита ченгето.
— Петдесет цента за всичко — отговори синът ми.
Полицаят остави четири монети по десет цента и две по пет и зачака. Кълън ги преброи, но не като бакалин шарлатанин, а достатъчно бързо за дете, което скоро щеше да навърши пет години.
— Благодаря — каза той и вдигна глава. — Заповядайте пак.
Малък капиталист.
След като Етъл го закара вкъщи, татко се отдаде на люлеене на стола, лежане в хамака, гледане на Си Ен Ен и ядене на промишлени количества пилешка супа. Възстановяваше се добре.
Обаждах му се всеки ден и бих отишъл да го видя, ако не беше толкова рисковано. Не исках да ходя с полицейски ескорт всеки ден, за да се виждаме. Затова разговаряхме по телефона.
— Етъл ще ме подлуди.
— Защо?
— Тъпче ме с пилешка супа.
— Това толкова ли е лошо?
— На мен ми се ядат яйца, пържола и мешана скара. Салата от зеле, картофи, фъстъци…
— Изгони я.
— Не иска да се маха. Казва, че имам нужда от грижи. Лош късмет извадих.
— Хората на шерифа там ли са? — попитах аз.
— Да. Единият е спрял отпред, другият отзад. Идват от време на време и двама от хората на Макелрой и ме питат имам ли нужда от нещо. Аз винаги ги моля да гръмнат Етъл, но те само ми се изсмиват и си заминават. Може ли да постъпват така? Питат дали имам нужда от нещо, а като им кажа, не искат да го направят.