— Поздрави я от мен.
— Поздрави я сам. Ето я…
Затворих моментално.
Вечерта, след като Кълън си легна, аз прекарах няколко часа пред компютъра. Изчистих няколко ангажимента, които бях поел, преди босненско-мексиканската банково фондова коалиция да превърне живота ми в свърталище на кошмари. Парите не бяха мотивацията ми да завърша статиите, които бях започнал, а дадената дума. Бях обещал на няколко редактори да им напиша това-онова и трябваше да го направя.
От четиринайсет години насам всяка година пиша по една книга. Всичките публикувани. Повече от половината от тези книги още се преиздаваха, осигурявайки ми шестцифрен доход годишно като хонорар, без да смятам печалбата. Дори книгите, които отдавна бяха излезли от печат, още ми докарваха пари, тъй като съпругата ми много умно ги беше инвестирала, докато томчетата още ги имаше на пазара и се купуваха.
Тес имаше своя кариера като преподавател по американска история. Аз пишех статии за списания и с тези пари живеехме от 1978 година насам, така че нямахме нужда да ползваме моите „книжни пари“, както тя ги наричаше, за всекидневни разходи. И така всичките ми печалби бяха спестени, превърнати в недвижимо имущество или заложени от един приятел на Етъл. Нито една от инвестициите ми не е била напразна, нито един от имотите ми не е бил неоценен и нито една от книгите ми не е носила доход по-малък от петдесет хиляди долара в периода на публикуване, а някои от тях дори повече. Моят малък издателски бизнес, ръководен от Етъл в съдружие с пенсионер масон от Хендерсънвил, даваше печалба от сто хиляди всяка година, след като приспаднеха заплатите си.
Както вече казах, парите не бяха проблем. Всъщност, всичките ми приходи от статиите отиваха директно за Кълън — или в попечителски фонд или в сметката за колежа. Само от месечните ми статии печелех трийсет и пет хиляди и малко отгоре на година, така че финансовото бъдеще на сина ми изглеждаше добре обезпечено. Когато порасне, може би ще ми даде някои друг долар назаем.
Но сега единственият проблем на Кълън не е паричен, а физически.
Мислих и по този въпрос.
Една сутрин Дейв се отби у нас. Вече нямаше толкова бинтове по главата. Кълън разгледа раната по-отблизо, после ахка и охка при вида на ужасяващите синини върху голямото му тяло, в близост до слънчевия сплит. Това би било интересно за анатомите, както и грамадният гръден кош, който дамите биха харесали. След като приключиха с тази работа, Дейв и Кълън се настаниха на леглото да гледат най-новия филм на Джон Уейн „Маклинток“, записан на видео. Чувах ги как се смеят, докато се качвах по стълбите. Отидох на тавана, където бяха гимнастическите ми уреди.
Двайсет минути загрявах (колкото по-стар ставах, толкова по-трудно раздвижвах мускулите си и толкова по-дълго време имах нужда от това занимание), после правих упражнения. Докато свърши филмът и момчетата се присъединят към мен, бях направил четири серии на успоредката. Дейв не можеше да направи толкова лицеви опори, колкото мен, и всеки път, когато ми се удадеше възможност, аз го закачах на тази тема. Така стана и сега.
— Дай ми още два дни да ми се оправи главата и ще направим състезание по клякане — каза той.
Дяволите да го вземат, наистина щеше да го направи. Дейв можеше да кляка, дори да бе преживял самолетна катастрофа. Това означаваше, че се е готвил. Забрави.
— Ох, коляното ми се обажда — рекох аз и го потърках, за да си подготвя алиби.
— Кофти номер. Какво ще кажеш тогава за една борба?
— Опитваш се да ме злепоставиш пред детето ли?
— Не се притеснявай, татко — намеси се Кълън. — На никого няма да кажа, че те е победил.
— Че ме е победил ли? Искаш да каже, ако ме победи.
— Извинявай татко. Но няма начин да го победиш.
Дейв ме погледна самодоволно.
— Няма значение — продължи Кълън и дойде да прегърне крака ми. — Пак ще те обичам. Освен това, Дейв не може да подскача толкова високо като теб, макар да е по-висок.
Сега аз погледнах Дейв самодоволно.
Сетне двамата се заловихме да поработим над боксовата круша. По гърбовете ни се лееше пот, а ние сумтяхме от усилието. Разменяхме си удари, но внимавах да не засегна Дейв в диафрагмата.
Кълън ни гледаше съсредоточено. Слънцето залезе и дървесните жаби оповестиха началото на нощта.
Хедър редовно ходеше в Шарлот и често ми се обаждаше. Баща й вече се чувствал добре, макар да бил изтощен. Това било хубаво, защото нямал сили да тормози Уеб.