Майката и синът ни дойдоха веднъж на гости. Бяха се върнали за един ден от Шарлот. Стояха няколко часа и си тръгнаха. Кълън беше много натъжен, след като си отидоха. Дойде в кабинета ми, легна на пода до въртящия се стол, сложи крака на седалката и се завъртя. Насам-натам. Насам-натам.
Пишех една статия и точно бях стигнал до безизходно положение, опитвайки се да си спомня през коя година за пръв път са въведени на въоръжение револверите „Смит & Уесън“, но колкото и да се опитвах, годината все ми убягваше.
Насам-натам. Насам-натам.
Отидох до лавицата с книги, взех няколко копия на „Гън Дайджест“ и се опитах да направя справка.
Насам-натам.
— Кълън, моля те, престани. Това ме разсейва.
Не ми отговори. Продължи да се върти.
— Синко?
Насам-натам.
— Кълън!
— Добре де! Само исках да бъда близо до теб! — извика той и избяга от стаята.
Може би част от това беше вярно. Но всъщност поради някаква причина той искаше да му обърна внимание. Нещо го притесняваше. Оставих купчината от книги.
Кълън беше на леглото в стаята си и смучеше пръстите на дясната си ръка. Явно беше разстроен. Седнах до него, но той не ме погледна.
— Кълън?
Никакъв отговор.
— Какво те притеснява, приятел?
Мълчание.
— Да не сте се скарали с Уеб?
Престана да смуче пръстите си.
— Да не те е обидил?
Устата му спря да се движи.
— Да не е изял бонбоните ти?
— Не, но не мога да разбера защо не иска вече да си играе с мен на онова, което аз искам. Независимо на какво. Само гледаше телевизия и през пет минути ходеше на площадката на стълбите да види дали майка му още е долу с теб. Мисля, че вече не ме харесва.
— Не е това, което си мислиш. Уеб страда от нещо, което се нарича синдром на посттравматичен шок.
— Какво е това?
— Когато човек преживее нещо много страшно, както вие двамата с Уеб, после започва да се страхува непрекъснато, дори когато няма от какво. Понякога такива хора сънуват кошмари и не могат да спят нощем.
— Както когато гледам някой страшен филм.
— Да, нещо подобно, но по-лошо.
— По-лошо, така ли? Нищо чудно, че непрекъснато иска да знае къде е майка му. И не иска да играем под леглото, дори с фенерче.
— Твоето разбиране за нещата никога не престава да ме изненадва, синко — съвсем искрено казах аз.
— Благодаря.
— Няма защо.
— А аз мога ли да прихвана този синдром? Като грип? Ако Уеб кихне срещу мен?
— Не, миличък. Това не е болест, а състояние. Не можеш да се заразиш.
— Добре, радвам се.
— И аз се радвам.
Наистина се радвах.
25.
Една дъждовна пролетна вечер съветът по стратегията, в който участваха Ванс, Майкълс, Патерсън и Кълоуи, проведе първото си съвещание. Около масата в кухнята ми седяха татко, Дейв Майкълс, Хедър Патерсън, Етъл Кълоуи и Джейсън Патерсън, който се бе облакътил на взета под наем, разнебитена болнична количка легло.
Открих съвещанието с молитва като благодарих на Бога за това, че е запазил живота на присъстващите, особено на Уеб и Кълън, които бяха горе и играеха. С изключение на Етъл, по всички останали беше стреляно или бяха улучвани през последните две седмици, затова завършихме молитвата с едно общо „Амин“.
После информирах събралите се относно плановете ми за бъдещето на Резович — нещо, което Дейв и аз подготвяхме цяла седмица. Малката група от различни, но взаимно свързани души, се умълча, докато поглъщаха думите ми. Етъл се обади от името на всички и попита:
— Какво смяташ да правиш с Кълън, докато ти и Дейв скитосвате навън?
Осведомих ги и за това в най-общи линии, без да се впускам в подробности. Някои кимаха одобрително, други само поклащаха глава.
Етел: Кълън ще се отегчи до смърт.
Джейсън: Трябва да направя нещо.
Татко: Кълън ще се чувства добре. Той има нужда само от грижи и развлечения.
Хедър: Уеб ще стои с мен в Шарлот или с родителите ми, когато съм на работа. И аз искам да участвам.
Дейв: Тайлър и аз сме разработили стратегията така, че всеки един от вас да участва.
Аз също се включих в разговора:
— Преди да стигнем до това кой какво ще прави и как, трябва да съставим план за бягство.