Протегнах ръка и казах:
— Знаех, че ще дойдеш.
— Кога смяташ да пристъпиш към издирването на Резович?
Казах му.
— Имаме информация, че голямата оръжейна сделка още не се е състояла. Опитваме се да разберем мястото. Ще имам повече информация, когато се върнеш от новия си команден пост — рече той.
— Не го мисля за команден пост, а за зона. Безопасен периметър.
— Но нали ще вземаш решения, докато си там.
— Решенията ми вече са взети. Само трябва да ги приведа в действие.
— Бинго — кимна той и тръгна.
26.
Когато влязох в подземния паркинг на полицейския участък, в средата на това огромно място, което няма нито един прозорец, чакаха четири големи лимузини. Имаха тъмни стъкла, по три врати от всяка страна и антени за клетъчни телефони. Нито една обаче нямаше калобрани. Е, не всичко може да се купи с пари.
Тъй като навън все още беше тъмно, аз не си бях сложил слънчевите очила, което намаляваше шансовете ми да бъда сбъркан с Ал Пачино. Но може би така беше по-добре. Някои от ченгетата, които се мотаеха в тъмнината, може да бяха гледали „Серпико“.
Осем човека от „Делта“, в пълно бойно снаряжение, бяха заобиколили колите и имаха такъв вид, сякаш щяха да дебаркират в Куба. Още преди обяд. Пред лимузините стояха Дейв и полковник Макелрой. Нито един от тях не беше във военна униформа, но и двамата си бяха сложили бойните физиономии. Двамата може би нямаше да дебаркират на острова. Или поне не сами.
По-скоро на Хаити.
Аз също си сложих бойната физиономия. Да не споменаваме за пушката „Уинчестър“ модел 97, метната през едното ми рамо, револверът „Ругер“ четирийсет и пети калибър на дясното ми бедро и деветмилиметровия пистолет „Браунинг“, сложен в кобур под лявата ми мишница. Имах и боен нож, привързан към прасеца.
Кълън вървеше зад мен и оглеждаше всичко със замъглен поглед, но развълнуван, с широко разтворени очи. Татко вървеше зад него с неизменната си карабина. В задния му джоб имаше стар „Смит & Уесън“ трийсет и втори калибър. Предполагам, че беше зареден, но това всъщност едва ли имаше значение. В нашите среди този модел беше синоним на анемичност.
Ако ни нападнеше плъх или мишка, малкият револвер на татко можеше и да свърши работа.
Приближих се до тях и Дейв и Макелрой се изправиха.
— Господа — казах аз.
— Внимавай какви ги говориш — предупреди ме Дейв.
Полковникът само кимна грубо, за да изглежда по-мъжествен или заради военния етикет, от сдържаност или от безразличие за пред ченгетата. Може би полицаите бяха смаяни, макар че не забелязах признаци на такова нещо. Изглеждаха отегчени, спеше им се и нямаха търпение да се отърват от нас.
Фанър беше застанал на рампата до входа. Обърнах се към него и му махнах. Мъжкият ми маникюр бе загрозен от един черен нокът — резултат от снощната тренировка по бокс с един от старите ми бойни другари. Тренирах защита срещу нападател, въоръжен с тояга или прът. Моят партньор, експерт по кемпо, и бивш английски инструктор в онова, което наричаха бирма, имаше по-добра атака, отколкото аз защита. Така се появи смачкания пръст. Въпреки това, в края на урока успях да му взема тоягата и да го накарам да се пльосне на тепиха с хватка от жиу-жицу. Използвайки лакътя му като опорна точка, аз натиснах ръката му, което поражда болки, подобни на родилните, само че по-лоши. Или поне така ми бяха казвали някои жени, запознати и с двете положения.
Е, и той не трябваше да притиска пръста ми толкова силно.
Разделихме се като приятели, като го уверих, че скоро ръката му ще бъде в гипс. Поне лакътят му не беше почернял като моя нокът.
Махнах на Фанър, който се обърна и ми даде знак. Веднага след това се появи Етъл със стария си олдсмобил, чийто подобен на пещера багажник бе претъпкан догоре. Всъщност, капакът беше привързан с въже. Дрехите на Кълън, играчките, телевизора, видеото, филмите и книгите. Задната седалка беше отрупана с хранителни продукти, прах за пране и препарати за миене. Сапун, шампоан, четки и паста за зъби. Кърпи, бельо и боеприпаси.
Най-важните неща.
Оставяхме цивилизацията зад гърба си.
Ние — Дейв, татко, Етъл и аз, пренесохме багажа от колата на Етел в лимузините, като разпределяхме нещата, без да подбираме. Само ги прехвърлихме от едно превозно средство в четири други. После щяхме да ги подредим. Кълън искаше да тича и да си играе и ми беше трудно да го укротя. В крайна сметка Етъл трябваше да го сложи в колата и да изрови тесте карти.