— Надявам се тогава да си си измил зъбите — казах аз и излязох от стаята.
3.
Изведоха ме през един от страничните изходи, за да избегна всякакви евентуални срещи с мотаещи се наоколо журналисти. Имахме късмет, защото на улицата не се забелязваха подозрителни лица и коли. Всъщност, това не ме учуди много, като се имаше предвид, че минава полунощ.
Един цивилен полицай ме закара пред дома на баща ми, изчака точно толкова, колкото да се увери, че съм стъпил на бордюра и няма да ми прегази крака, и отпраши. Дори не ми пожела лека нощ.
Е, не исках да му остана длъжник и не му махнах за довиждане.
Крайслерът на баща ми, както обикновено, стоеше паркиран под навеса. Необикновеното беше наличието на тумбест кафяв седан с военна регистрация, спрян зад него. Огледах го за няколко секунди и после се запътих към задната врата. Беше от автобазата във Форт Браг.
Чудесно.
Отключих вратата и влязох. Минах покрай кухнята и трапезарията и се озовах в хола. Баща ми Оди седеше в своя люлеещ се стол с чаша мляко в ръка. В другия край на стаята, на ръба на дивана, се бе настанил Руфъс Ърл Макелрой, полковник от армията на Съединените американски щати. Облегнал лакти на коленете си, той седеше в такава поза, сякаш всеки момент щеше да скочи и да извика: „Джеронимо1!“. За последен път го бях видял преди двайсет години, когато все още беше само капитан.
Честно казано, не ми беше липсвал ни най-малко.
Не можех да разгадая целта на това внезапно посещение. Започвах да се чувствам все по-угнетен и раздразнен. След един бегъл поглед, с който го удостоих с честта, че съм го познал, аз небрежно минах покрай него и се запътих към спалнята.
Синът ми, Кълън, спеше върху мекия като памук дюшек на огромната старинна спалня, принадлежала някога на баба ми и дядо ми по майчина линия. Наведох се и нежно го целунах по челото. По ухаещата на шампоан гъста кестенява коса разбрах, че съвсем скоро се е изкъпал. Дишането му беше спокойно и равномерно, за разлика от това на баща му, а устата му беше леко извита в крайчетата. Очевидно изпитваше безкрайна наслада в страната на сънищата, из която в момента безгрижно препускаше подсъзнанието му.
Стоях до леглото и го наблюдавах как спи. Това дете беше смисълът на моя живот.
Чух как в другата стая полковник Макелрой се изправи и каза нещо на баща ми.
— Седнете, ако обичате. Той ще дойде след минута. В момента презарежда батериите си — чу се гласът на баща ми.
Военният измърмори нещо, но татко отново се наложи:
— Това е моят дом, полковник. Можете да избирате — или да седите и да чакате, или да си тръгнете — но няма да ви позволя да влезете в онази стая.
Татко беше седемдесет и две годишен старец с наднормено тегло. Полковникът изглеждаше поне двайсет години по-млад и в отлична форма. Явно бе останал верен на навиците си през годините. Въпреки това, обзалагам се, че Макелрой се подчини.
Целунах Кълън още веднъж и се върнах във всекидневната. Не се водеше никакъв разговор, който евентуално да прекъсна. Двамата мъже седяха един срещу друг, баща ми отпиваше от млякото си, а послушният полковник се взираше в празното пространство. Когато влязох, Макелрой отмести поглед, стана и се приближи към мен с протегната ръка. Аз погледнах към подадената ми ръка, но не я стиснах.
— Бих желал да знам какво искате от мен, полковник, преди да се ръкувам с вас, ако не възразявате.
Той отпусна ръката си, кимна любезно и се върна на мястото си. Седнах до него на дивана и кръстосах крака.
— Как мина в полицейския участък? — попита ме Макелрой.
— Какво правите тук? — върнах му аз жеста.
— Търся теб — отговори той, после се обърна към баща ми и многозначително добави: — Господин Ванс, ще имате ли нещо против да…
Баща ми го изпревари като се изправи и рече:
— Мисля да отида в спалнята и да погледам Джей Лено. Карсън Маккълърс2 вероятно ще гостува на предаването. — Той бавно и спокойно се запъти към вратата като остави чашата с мляко на края на масичката.
— Нима в момента предават шоуто на Лено?
— Знаете коя е Маккълърс, така ли?
— Е, успях да издържа изпита по английска литература в колежа. Но с големи мъки.
— Не обръщайте внимание на татко. Той се занасяше с вас.
1
Името на вожда на апахите Джеронимо (1829 — 1909) се използва от американските парашутисти през Втората световна война като боен възглас и става част от всекидневната реч. — Б.пр.