Понякога Дейв или аз, а понякога и двамата, за един сезон застрелвахме някой рогат мъжкар с осем-девет, а веднъж дори с тринайсет разклонения. Ловните ни другари, а да не споменаваме и техните братя, бяха смаяни от способностите, от упоритостта ни и особено от нашата изобретателност да бягаме от училище, без да понасяме съответните наказания. Например Дейв изгуби четирима чичовци и един братовчед за една година от различни болести и още по-жалкото беше, че нито един от родителите му нямаше роднини мъже. На колко много погребения само ходи!
Въпреки значителния ни успех бяхме толкова ядосани, че не можеха да ни успокоят по никакъв начин през повечето време. Причината? И двамата фанатично и непрекъснато четяхме страницата на Пейдж в списание „Поля и Потоци“, за което Дейв беше абониран, и Джак О’Конър, ловец и редактор на „Живот сред природата“, което аз получавах по пощата. Тези смели, редовни ловци се въртяха натам-насам и разказваха за приключенията си всеки месец с такова въодушевление, че ни караха да им завиждаме и същевременно да ги боготворим, както и ревностно да им подражаваме.
Когато нашите герои пишеха за голяма сърна, която са застреляли в Албърта или Аризона с верните им шестмилиметрови „Пейдж Супер Попър“ или „Уинчестър“ 270, а статиите им бяха богато илюстрирани със снимки, Дейв и аз изпитвахме безпокойство в продължение на цели две седмици. Нямаше значение, че чудовищният мъжкар се появяваше до реклами за бинокли, пушки и пистолети. Важното беше, че е от порода много по-голяма и тежка от белоопашатите сърни. Нямаше значение, че тази порода не живееше в източната част на Мисисипи, освен във въображението на младежи като нас или в зоопарка на Бронкс. Нямаше значение, че Пейдж и О’Конър, известни редактори, подкрепяни от списания с голям тираж, всъщност имаха професионални гидове, които издирваха онези огромни екземпляри, или бяха осведомени за тайните убежища, в които се криеха мъжкарите, познати само на местните земевладелци, които гледаха да си докарат слава и известност. Нямаше значение, че онези двамата имаха предостатъчно време да си играят на преследване, за което бяха много добре платени.
Всичко това нямаше значение. Майкълс и Ванс търсеха най-големия трепач на всички рекорди, мъжкар с врат, който не можеш да обхванеш с ръце, с разклонения на рогата дебели колкото китката на ръката в основата и бразди на челото, толкова дълбоки, че да поберат нож.
Мъжкарите от планините на Северна Каролина бяха толкова близо до това описание, колкото ние се надявахме да намерим. Мислехме, че ще намерим един-два поне да ги разгледаме. Затова всяка есен, няколко години подред прекарвахме по-голямата част от почивните дни в гонитба на елени в Блу Ридж. Намерихме няколко, не такива гиганти като в списанията, но достатъчно внушителни. Катерехме се и слизахме по склоновете, прекосявахме леденостудени планински потоци, често докато снегът още се топеше, а вечер клечахме около огъня. Заобикаляха ни само нощта и звездите, които бяха повече, отколкото някога бяхме виждали в града. Дейв и аз израснахме и обикнахме онези планини, кравефермата, където ловувахме, и самия фермер — Лорънс Гудал.
Сега той стоеше пред мен. Нисък, прегърбен, с набола брада, с прогорени дупки от цигари на карираната риза и с протрити обувки, от които мазолите го боляха. Усмихваше се, разкривайки жалките останки от зъбите си. Прегърнах го с треперещи ръце и казах:
— Бог да те благослови, Лорънс Гудал!
— И теб, и всички, които пътуват с теб — отвърна той.
Не бях го виждал от годината, в която получи удара, когато ме повика да ми каже, че няма кой да прибере житото и гарваните го кълват, както и цяло поле тютюн, което трябваше да се обере, за да плати данъците си, и да наглежда няколкото ялови крави, които не даваха мляко. И дума не каза за болестта си. На другия ден Дейв и аз напуснахме домовете си и свършихме цялата работа за две седмици. Напълнихме килера с хранителни продукти, наредихме дървата нависоко, близо до къщата, и напълнихме сметката му с малко повече от онова, което бе изкарал от реколтата.
Той го заслужаваше.
— Къде е момчето ти? — попита Лорънс. — Искам да се запозная с него.
— Кълън! — извиках аз, обръщайки глава.
— Да? — отговори той, докато слизаше от колата и помагаше на Етъл.
— Ела да се запознаеш с един човек.
— Добре.
Той се приближи, огледа верандата, парализираната лява ръка, протърканите обувки и брадата му и се усмихна. Засия като медна паричка, подаде ръка и каза: