Това ми каза Акс. След като изслуша този окуражителен доклад, Хедър възкликна:
— Тези приятелчета са наистина нащрек!
— Имат и по-важни работи.
— И ти ще…
Тя не се доизказа, като повиши интонацията си, все едно ми задаваше въпрос.
— … си свърша работата сам — довърших аз и посегнах да извадя чека.
Дейв се присъедини към нас при град Леноар, Северна Каролина. Караше на десетина километра зад нас и проверяваше дали някой не ни следи. Нямаше никого.
Оставих мустанга при Авис. Хубав автомобил. Пушката беше увита в палтото на Хедър, защото якето ми трябваше да прикрива револвера на колана ми. Дейв ни чакаше там. Той пренесе багажа на Хедър, който беше малко, тъй като предишния ден бяхме взели по-голямата част от него с шевролета. Единственият й куфар съдържаше неща, с който да развлича Уеб по време на дългото пътуване, което бяха предприели. Натоварихме се в шевролета, направихме няколко маневри, за да прикрием следите си и се отправихме на северозапад. Вечеряхме във фермата.
На следващата сутрин Кълън и Хедър станаха първи, ако, разбира се, не се брои Лорънс Гудал. Заварих ги на масата да поглъщат купища палачинки, хлебчета със свински кренвирши и току-що издоено мляко. Е, почти.
От печката се разнасяше миризма на кафе. Насочих се към него, като по пътя си взех една чаша от дъската за отцеждане на мивката. Настаних се на един стол до масата и се заслушах в сутрешния разговор.
— Какво мислиш за конете? — обърна се Лорънс Гудал към Кълън.
— Харесват ми, особено този, червения, със светлите косми на врата и опашката.
— Казва се дорест кон — отвърна старецът.
— Аха — каза Кълън, поглъщайки новата информация. Млъкна за малко, после замислено каза: — Искам да бъда кон или крава, или коза, но не и прасе. В никакъв случай.
— Не харесваш ли прасетата? — попитах аз.
— Харесват ми, но не искам да бъда опечен!
Е, аз също.
Слезе Дейв, а след него и Уеб. Изчезнаха още палачинки. И аз изядох моя дял след първата чаша кафе.
— Винаги си ял много. Искаше да ме разориш, докато работеше тук като младеж.
— Тук ли си работил, татко? — попита единственият човек на света, който можеше да ме нарече татко.
— Беше много отдавна.
— Доил ли си крави?
От другия край на масата се чу изсумтяване.
— Да. Независимо от онова, какво биха казали някои от тук присъстващите.
— Разкажи му, когато бащата на Бос те ухапа по задника, докато доеше и те накара да извикаш толкова силно, че старата кротка крава стъпи в гюма с млякото и петнайсетминутна работа отиде на вятъра — захили се Дейв.
— А аз се сещам за онзи път, когато беше задрямал, седнал на оградата, докато сипваше храна на пилетата, и се катурна с дупето назад и падна в помията за свинята — добави Лорънс Гудал, превивайки се от смях.
— Кой е бащата на Бос? — попита Кълън.
— Какво означава помия? — попита Уеб.
— Няма значение. Няма да търпя повече такива обиди — отсякох аз, преструвайки се на обиден.
— А какви? — попита Хедър и от очите й потекоха сълзи от смях.
Сега вече всички се смееха. Дейв се кикотеше толкова силно, че лицето му се бе зачервило. Излязох навън ядосан.
Кълън дойде при мен да успокои привидно наранените ми чувства. Нападнах го от засада зад вратата, грабнах го и го повалих на пода, гъделичкайки го безмилостно. Смееше се, докато взе да се задъхва, а аз го пуснах, за да си поеме дъх.
— Не си ядосан, нали? — попита той.
— Разбира се, че не съм. Но Дейв и господин Гудал нямаше да се радват толкова, ако не се бях престорил на ядосан.
— Хайде да се борим! — извика той, извивайки малкото си подвижно телце.
Борихме се на студения линолеум в хола, а до ноздрите ни достигаше миризмата на гранясал керосин от печката. Моят син.
Жив и здрав.
Щастлив.