— Намали звука.
— Добре.
— Наистина го намали.
— Добре.
— Ако огладнееш…
— Татко.
— Какво?
— Вече съм на пет години.
— О, извинявай.
Докато той се радваше на изгрева в деня на петия си рожден ден, аз отново заспах.
29.
След два часа, още по пижама, аз стоях на стълбите и вдъхвах уханието на ирландско кафе със сметана. Чашата беше на масата до Дейв и от течността съблазнително се издигаше топла влага. Дейв седеше на огромно кресло под блясъка на сто и петдесет ватова месингова лампа.
— Какво правиш? — попитах аз.
— Гледам си работата. Опитвал ли си го?
— Какво правиш? — повторих аз.
— Рина сняг.
— Какво правиш?
Кълън беше в ъгъла. Седеше на големия люлеещ се стол на Лорънс Гудал, ядеше черешова торта, слушаше разговора ни и се усмихваше, знаейки, че ще стане нещо.
— Трябва ли да знаеш всичко? — попита Дейв.
— Не. Само това.
— Тогава би ли ме оставил на мира? Иди да издоиш кравите или свърши нещо друго.
— Ще видим. Е, какво правиш?
Дейв вдигна глава. На върха на месестия му нос бе кацнало пенсне. Лещите бяха правоъгълни, със заоблени ъгли и тънки златни рамки, големи едва два сантиметра и половина. Дейв приличаше на учен бухал.
— Ако ти кажа, не искам да чувам подигравки.
— От мен?
Той само продължи да ме гледа гневно.
— Добре, но първо ми кажи защо си с тези очила.
— За да виждам по-добре.
— Благодаря. Но защо си избрал точно такива?
— Не ги ли харесваш?
— Разбира се, че не ги харесвам. На някоя бабичка биха й стояли добре, но…
— Пак започваш. Зарежи тази работа. Разкарай се.
— Извинявай. Е, какво правиш?
— Намалявам напрежението.
— Да?
— Правя миниатюрен гоблен върху тънка копринена мрежичка…
— Какво?
— Не ме прекъсвай. Това е миниатюрен гоблен, каквито са бродирали ученичките в средата на осемнайсети и началото на деветнайсети век.
На коленете му имаше правоъгълно парче картон с размери десет на шест сантиметра, с прозорче в средата. Приличаше на подложка. Към картона наистина беше прикрепена тънка мрежичка. В долната част имаше двуетажна църква от червени тухли с тринайсет бели прозорчета, две бели врати с бежови стъпала, водещи към тях, заобиколена от зелена трева и синьо небе, а вляво — дърво без листа, разперило клони на височината на покрива. Над църквата бе избродирана азбуката, а под тревата — годината, 1769.
— Това истинска църква ли е, или плод на буйното ти артистично въображение?
— Не започвай пак.
— Наистина искам да знам. Честна дума.
Кълън застана до Дейв и надникна над рамото му.
— Това е църквата „Фолс“ във Вирджиния, в едноименния град. Първоначалната сграда е изгоряла и тази е построена през…
— 1769 година.
— Колко си наблюдателен.
— Не е ли малка?
— Църквата ли?
— Бродерията.
— Нали затова се казва миниатюра.
— Колко бода трябва да направиш?
— Размерите са два и десет на два и трийсет.
Бързо пресметнах наум.
— Над осем хиляди.
— Не само си наблюдателен, но си и магьосник по математика.
— Много време ли отнема изработката на едно такова нещо?
— Две седмици, ако ме оставят да работя и не ми задават глупави въпроси.
— И какво правиш с тези гоблени?
— Слагам ги в рамка и ги продавам на битпазара.
— За колко?
— Четири-петстотин.
— Долара?
— Не, йени.
— Много ли си продал?
— Всички, които съм имал време да направя.
— За какво ги използват хората?
— Да хвърлят стрелички по тях.
— Говоря сериозно.
— Слагат ги на стените.
— От какво е направена мрежичката?
— От коприна. Адски трудно се намира. Вече никой не я прави. Никъде. Конците също са копринени. Боядисани са с отвара от зеленчуци, като оригиналните по онова време. Няма химични препарати за нас, миниатюрните хора.
— Миниатюрни не означава ли малки? — попита Кълън.
Дейв кимна.
Кълън сложи ръка на мускулестото му рамо и попита:
— Ти ли си единственият голям човек, който ги прави?
Дейв се усмихна.
— Като казвам „миниатюрни хора“, имам предвид хора, които шият миниатюрни гоблени, не малки хора.