— Значи не джуджета, феи или елфи?
— Точно така.
— Не се ли страхуваш, че ще кажа на някого? — попитах аз.
— Защо да ми пука, че ще кажеш?
— Някой може да те нарече женчо.
— Голяма работа.
— Аз не мисля, че това е женско занимание. Красиво е — възрази Кълън и ме погледна укорително. — Защо ще наричат Дейв женчо?
Намигнах му, за да разбере, че разговорът ни е несериозен. Лицето му се отпусна и той също ми намигна.
— Защото не мисля, че ги продава. Подозирам, че ги пришива на бельото си.
Дейв изсумтя.
— Не се притеснявай, Дейв — рече Кълън. — На моето бельо има Батман.
След закуска отидох да говоря с нашия телохранител. Името му беше Стивън Сандфорд. Сержант. Висок метър седемдесет и три, тежък седемдесет и пет килограма. Не особено внушителен. Е, и аз не съм кой знае каква грамада.
Кълън и Уеб бяха на двора и играеха с подаръците за рождения ден — жълто камионче, червен велосипед и лък със стрели.
— Аз ще съм индианец — извика Кълън и завърза кърпа на главата си.
— Аз ще съм Джон Уейн — рече Уеб, който чу това име, когато започна да играе с моя син.
Браво на Кълън.
Хубаво е да не забравяш предците.
Изкачих хълма, където сержант Сандфорд стоеше и наблюдаваше единствения път до фермата. Той прекарваше много време на това място — високо, уединено и предлагащо гледка към по-голямата част на имението около къщата. На момчетата им беше забранено да ходят там, освен ако не ги придружават двама възрастни.
— Здравей, сержант — казах аз.
Сандфорд седеше на тревата. На коленете му лежеше карабина „М-16“.
— Здравейте, сър — отговори той, скочи и застана мирно.
— Не е нужно да ми казваш „сър“, Сандфорд. Много съм далеч от военен.
Той се ухили.
— И аз така чух. Но ви наричам „сър“ не заради военния протокол, а от уважение. Полковникът ми разказа част от вашата история.
— Така ли?
— Да, сър. Искам да знаете, че няма да позволя нищо лошо да се случи с момченцето ви.
Подадох му ръка.
— Добре.
— Дори да се чувствам като пазача, който охранявал розовия храст на Екатерина Велика.
— Какво?
— През 1776 година Екатерина Велика засадила розов храст и заповядала на един страж да го пази. Храстът изсъхнал, но пазачът останал на мястото си. През 1903 година царят забелязал войник, който стоял в градината, и решил да разбере какво прави там. Войникът твърдял, че изпълнява заповед да стои на онова място, но вече никой не си спомнял защо.
— Разбирам какво искаш да кажеш. Има шанс да не правиш нищо друго, освен да стоиш тук и аз искам да бъде точно така. Ако мислех, че има начин Кълън да бъде проследен дотук, щях да поискам десет човека от Макелрой. Но не забравяй, че никой, който е надценил противника, не е загинал. Винаги мисли какво може да направи врагът, не какво ще направи.
— Да, сър.
— Грижи се за момчето ми.
— Разчитайте на мен, сър.
— Така и ще направя — отговорих аз и тръгнах.
— Добре ли се чувства Уеб тук? — обърнах се аз към Хедър половин час по-късно.
— Така изглежда. Прекарва все повече време с Кълън и Лорънс.
— Хубаво.
— Мисля, че след три-четири дни ще може да се оправя без мен за известно време. Наистина искам да ти помогна.
— Да не говорим, че искаш да бъдеш с мен.
— Разбира се.
— И кой би те обвинил?
— Какво нахалство.
— Но забавно.
Очите й заблестяха.
— Е, да.
— Откажи се. Ще ме притесниш.
— Но няма да се притесниш, ако отида при войниците и им изпея „Весело се носим във вихъра на танца“, играейки полка.
— Ще се притесня, ако си облечена по този начин.
Хедър беше в розов халат и чехли с пухчета.
— Не ти ли харесва нощницата ми?
— Ами…
Тя се приближи до мен и нави края на ризата ми с ловките си пръсти.
— Някой ден, когато се опознаем…
Обещанието й остана недовършено.
Прокашлях се и рекох:
— Трябва да кажа довиждане на Кълън. Дейв чака.
— Пази се.
Вслушах се в съвета й.
— Тръгваме ли? — попита Дейв.
— Качвай се в колата.
Кълън дотича при мен. Беше облечен в каубойски дрехи.