Продавачът ме наблюдаваше. Вече не показваше зъбите си. Беше станал подозрителен.
Защо ли?
— И мексиканска храна ли продаваш?
— Не — отговори той. — Един от редовните ми клиенти поръча тези неща. Ако не дойде да ги вземе, ще трябва аз да ги изям и изпия.
— Кой е клиентът?
— Ферон Саймънс.
— Кога го очакваш?
— Утре. По обяд. Сигурно води рибари на езерото. Той не пие мексиканска бира. Вкусът й е като на конска пикня. Може да се задавиш.
— Дали ще може да ми покаже хубави места за риболов?
— Да, ако имаш лодка. Но не взима евтино. Десет долара на час и сам чистиш улова.
— Звучи справедливо.
— Ела да се срещнеш с него. Аз ще ти продам стръв.
— И това звучи справедливо.
Мъжът се ухили. Отново бяхме приятели. Щяхме да вършим работа заедно.
Стръв.
Да, точно така.
31.
Бяхме вкъщи и хапвахме бургери със сърнешко месо.
— Струва ми се, че господин Диас много обича храна от родината си — отбеляза Дейв.
Джейсън приготвяше индонезийска зеленчукова салата — целина, леко запарен зелен фасул, нарязан суров морков, два домата и една от краставиците, които бях купил от Боби Тю.
— Може да са група мигриращи работници или наистина да са рибари — добави той.
— Да — съгласих се аз, докато използвах дълъг и остър нож, за да нарежа хляба. — Но може и да не са. Засега това е единствената ни следа. Пък и има смекчаващ фактор.
Двамата затаиха дъх и зачакаха.
— Говорих с Аксел… Ферон Саймънс има досие. Не е извършвал тежки престъпления, но списъкът е дълъг. Бандитства от дванайсет-тринайсетгодишен. Дребни кражби, коли, мисли се за щука…
— Какво? — учуди се Джейсън.
— Мисли се за много остроумен — обади се Дейв.
— Както и да е, Саймънс е хулиган, но злобен. В момента е пуснат под гаранция.
— А случая с щуката? — попита Джейсън.
Усмихнах се, за да покажа, че ценя ироничното остроумие. Нарязах хляба и наредих филиите в овален поднос.
— Сложи картофите в микровълновата фурна — казах аз на Дейв.
— Добре, капитане. Искаш бургера „Бамби“ умерено препечен, нали?
— Не го споменавай — рече Джейсън и потрепери. — Полагам усилия дори да се убедя да хапна.
— Нали ядеш свинско, телешко и пуешко. Няма разлика — увери го Дейв.
— Но сърната е толкова…
— Симпатична? — попита Дейв.
— Много пъти съм слушал подобни спорове — намесих се аз — и ми се повръща от тях. Всичко е наред, ако убиеш нещо, стига да е грозно, но не и щом е симпатично.
— Знам, че звучи глупаво, но действително изпитвам такива чувства — каза Джейсън.
— Не само звучи глупаво, но наистина е глупаво — рече Дейв, заглади каймата и я сложи на хартиени салфетки, за да изцеди и малкото останала мазнина. — Не мислиш ли, че и телето е симпатично? Или къдрава овчица? Ядеш телешко и овче, нали?
Джейсън сложи салатата на масата.
— Ясно. Разбрах — каза той, после се присви, хвана се за гръдния кош и пое дълбоко въздух.
— Добре ли си? — попитах аз.
— От време на време ме пронизва болка.
— Но напоследък по-често, нали?
Той кимна. Дейв се приближи до него и му помогна да седне.
— Не се държиш много здраво на краката си — презрително отбеляза Дейв.
— Ха, ха. Колко смешно — отвърна Патерсън.
Започнахме да ядем „Бамби“.
— Как мислиш да действаме утре? — попита Дейв.
— Смятам да не взимам оръжие.
— Но ти си стръвта. Ами ако някой се опита да те застреля?
— Ти няма да му позволиш — отговорих аз.
— Аз ще нося ли оръжие?
— И още как.
— Аха.
— Фанър не те предупреди, нито те заплаши със затвор.
— Тогава няма да има нищо против.
— Ще те окове.
— По-добре мен, отколкото теб, нали?
— И така — рече Джейсън, който седеше на дивана и дъвчеше аспирин. — Какво ще стане, ако хванете господина и той се окаже онзи, който ви трябва, но не каже нищо?
Дейв и аз се спогледахме и се усмихнахме.
Джейсън вдигна ръце.
— Добре, добре. Глупав въпрос.
— Не се безпокой — уверих го аз. — Вероятно няма да се наложи да го нараняваме.