— Тогава как…
— Малък номер, който научих в провинцията — каза Дейв, бръкна в джоба си, извади патрон и го подхвърли на Джейсън, който сръчно го улови с една ръка и го разгледа.
— Това е патрон голям калибър. Ще го простреляте, за да каже всичко?
— Не — рекох аз. — Дейв няма да го простреля с този куршум. Погледни буквите и цифрите на върха. Виждаш ли онази вдлъбнатина?
— Да.
— Това е капсула. Обикновено е обърната надолу, към вътрешната част на гилзата. Кухината е запълнена със сребърно капаче. Когато натиснеш спусъка, ударникът блъска капсулата, възпламенява барута, който бързо изгаря, и изхвърля куршума нагоре в цевта.
— Но в тази кухина няма нищо — възрази той.
— Точно така.
Джейсън се замисли за миг.
— Тогава щом няма капсула, какво ще възпламени барута?
— Ти ми кажи.
— Нищо. Няма да се възпламени — отговори той и ме погледна, търсейки потвърждение.
— Точно така. Това е фалшив куршум.
— За какво служи?
— Да плаши противника — отговори Дейв.
32.
Времето беше топло и слънчево, когато по обяд отново се отбих в магазина на Боби Тю. Дейв вече беше в жълто яке и седеше на маса под сенника. Въпреки жегата, той беше облечен в жълто яке, за да скрие револвера си „Смит & Уесън“ четирийсет и четвърти калибър „Магнум“, с петнайсетсантиметрово дуло от синкава стомана.
Дейв е традиционалист.
Той пиеше сок, а слънчевите му очила бяха насочени към късо подстригана брюнетка с дълги крака. Някой небрежен наблюдател би помислил, че Дейв я оглежда, докато тя пълни резервоара на колата си, но той всъщност държеше под око мен.
Влязох в магазина и продавачът се провикна:
— Хей, младежо…
Усмихнах се, поздравих го и веднага забелязах, че мексиканската бира и храната не са там.
— Идва ли вече Ферон? — попитах аз.
Той извади петдесет долара от джоба на ризата си, размаха банкнотата и рече:
— Да, и плаща много повече от теб.
Потиснах неудържимото си желание да избия подигравателната усмивка от лицето му.
— Кога дойде?
— Рано сутринта. Много се интересуваше как точно изглеждаш. Казах му и той рече, че ще дойде да те види с очите си. — Продавачът погледна през прозореца. — Ето го. Идва.
Излязох на ярката светлина. От дясната ми страна застана мъж, който много приличаше на вид често срещан зеленчук. В ръката си държеше крик. Насреща ми се приближи друг тип, малко по-висок от мен, но по-широк в таза, отколкото в раменете.
— Господин Саймънс? — дружелюбно попитах аз.
— Хей, лигльо.
Речта му беше пестелива, но колоритна.
— Съзнаваш ли, че имаш формата на тиквичка?
— Заври си го отзад, боклук.
Явно си падаше по метафорите.
— А онзи — добавих аз и посочих с глава партньора му, — прилича на пащърнак.
— Господин Резович иска да те види — каза Пащърнака.
Погледнах го.
— Страхотно. Къде е той?
— Ние ще те заведем при него — рече Саймънс.
— Да вървим тогава.
— Първо малко ще те обработим.
Усмихнах се.
— Само двамата ли?
Това не му хареса и Саймънс се надигна на пръсти. Добави сантиметър-два към ръста си и глътна корема си, но не придоби по-заплашителен вид. Не отбираше от заплахи, затова опита със злоба.
— След като те пребием докато се посереш, може да отидем да видим момченцето ти.
Не биваше да го казва.
Дълбоко в мен блесна светкавица — червена, краткотрайна, разтопена и ярка.
Ударих го толкова силно и бързо, че Ферон нямаше време да мигне. Главата му се завъртя по посока на часовниковата стрелка. Тялото я последва и се строполи по лице на асфалта. Пащърнака вдигна крика и направи две крачки към мен. Ритнах го в гърлото. Той се стовари по гръб върху кофата за боклук. Главата му се блъсна в стената на сградата и остави мазна диря, докато се свличаше надолу.
Поех дълбоко въздух.
Червената мъгла се разсея.
— Хей, англо.
От магазина вляво излезе един латиноамериканец. Не беше Диас. Този беше дебел и по-нисък — метър и седемдесет. Не приличаше на котка като двамата в краката ми, а по-скоро на тигър. Лявото му око беше млечнобяло. Не се виждаше ирис. През окото преминаваше диагонален белег.
Той размаха пръст и каза:
— Ела с мен.
Погледнах Дейв и едва забележимо кимнах, после тръгнах с новия си латиноамерикански приятел.