Претърколих се, за да избегна ботуша му, изправих се и понечих да вкопча пръсти в гърлото му. Той лесно блокира удара, но това отне от инерцията му и ми даде възможност да събера сили. Главорезът мълниеносно приклекна като котка, готвеща се за скок — нещо нетипично за пълен човек. „Карате Кид“, помислих аз и мигновено се упрекнах, че се разсейвам.
Миг невнимание — и този човек можеше да откачи главата от раменете ми.
Отскочих назад, тръгнах на зигзаг, пристъпих странично напред, приклекнах и се наведох, имитирайки Брус Лий. Планирайки фронтална атака, аз преодолях двата метра, отделящи ме от противника за около три четвърти от секундата, размахах ръце, за да набера инерция и да отвлека вниманието му, подскочих на лявата си пета и го ритнах с дясната, уцелвайки го в здравото око. Главата му отхвръкна назад. Той също се опита да ме ритне, но за щастие не успя. Сетне ми нанесе серия удари, от които нито един не ми причини големи поражения, но последният проби защитата ми и раздра кожата на скулата ми.
Това ме ядоса. Приклекнах ниско и ги ритнах в слабините. Докато Млечното око се превиваше на две, аз скочих, завъртях се и пак го ритнах, поваляйки го в прахоляка. Той разтърси глава, за да проясни зрението си.
Не можех да го чакам.
Подскочих и го ритнах, когато непреклонното копеле започна да се надига. Улучих го в брадичката и главата му отхвръкна назад с такава сила, че сякаш всичко свърши. Още не. Застанал на колене, той парира следващия ми ритник с кръстосани ръце, предпазвайки лицето си, после стана. От устата му потече кръв и той изплю нещо на земята. Парче от отхапания си език. Подскачах още малко около него, забих юмрук в носа му, отстъпих, после го ударих в гърлото с изопната длан. Негодникът обаче не се предаваше.
Атакувах отново. Вдигнах крак и го ритнах в слепоочието. Направих го пак и докато той падаше, го ритнах странично.
Млечното око се свлече бавно, като на забавен каданс, досущ отсечено ниско, дебело дърво. Строполи се окървавен и пребит в прахоляка и разкрачи крака.
Задъхан и усещайки болка на десетина места, аз се вторачих в мъжа в краката ми.
— Страхотна схватка… — рекох аз. Ушите ми кънтяха от ударите в главата. — Само аз и ти…
— Мисля, че не те чува.
Дейв бе вдигнал брадичката на Саймънс и го държеше за челюстта.
Олюлявайки се, отидох при тях.
— Къде беше… по дяволите?
— Вътре. Погрижих се приятелят ти, продавачът, да не покани полицията на малкото ни увеселение.
— И той съгласи ли се?
— Убедих го да мисли като мен.
— Кога ще дойде в съзнание?
— След четири-пет минути.
Погледнах Ферон.
— Не можа да ме обработиш много, а?
Саймънс още беше зашеметен и не каза нищо.
— Е, успя донякъде — рече Дейв.
Погледнах латиноамериканеца, прострян в напечения от слънцето, окървавен прахоляк.
— Да — съгласих се аз, приближих се до изпадналия в безсъзнание мъж, хванах го и го преместих на сянка.
Отново застанах пред Ферон Саймънс и казах:
— Онзи тип е твърде мъжествен, за да го оставя в мръсотията. Но ти не си. Къде е Резович?
— Целуни ме отзад.
— Куражът ти се възвърна. Дейвид?
Дейв хвърли Ферон върху рафтовете като парцалена кукла, смъкна ципа на якето си и извади револвера „Магнум“ четирийсет и четвърти калибър. Очите на Саймънс се разшириха.
Дейв отвори барабана и изсипа в шепата си шестте патрона, сетне ги пусна в джоба на якето си, но с едва забележимо движение на ръката запази единия, фалшивия.
Тъпакът на земята не забеляза трика.
— Хей — тревожно подвикна той.
Дейв сложи патрона в барабана, завъртя го, затвори го, дръпна ударника и се прицели в месестия нос на Ферон.
Клекнах, доближих лице до господин Саймънс и повторих:
— Къде е Резович?
— Да ти го начукам…
Чу се изщракване от спускащото се петле на спусъка.
— Хей! — извика Ферон и се опита да отмести глава от пътя на куршума.