— Нещо ме озадачава.
— Какво?
— Защо Резович ще дойде лично, а не изпрати верен човек да му свърши мръсната работа. Ние мислим, че може да е бил в банката по време на обира. А сега ще ръководи лично незаконна сделка с оръжие. Защо се излага на риск, без да е необходимо?
— Казват, че го прави заради тръпката. Знаем, че има милиони долари в няколко швейцарски банки, да не говорим за офшорните компании в нашето полукълбо. Той е човек на риска. Обича да мами, да краде, да спекулира и да пробва докъде може да стигне с властите, с другите мошеници и с целия свят.
— Засега успява.
— Точно така, по дяволите.
— Мисля да сложа прът в колелата му и да видя доколко ще издържи.
— Бинго.
— Ще включиш ли и мен? И Дейв?
— Работя по въпроса.
— Имам връзка в Маями. Заместник областен прокурор. Това ще помогне ли?
— Няма да навреди.
— Тогава ще се обадя.
— Направи го. Нямаме много време.
Довършихме закуската и Руфъс ме върна до колата. После отидох да се обадя.
35.
Намирахме се на пързалката на изток от Ашвил, по магистрала 70. Живописно място. Кълън и Стивън Сандфорд караха кънки, блъскаха се, смееха се и падаха. Дейв и Уеб явно бяха по-опитни кънкьори и се пързаляха без усилие, разперили ръце встрани, за да пазят равновесие. Кълън помогна на сержанта да стане или поне Сандфорд го направи да изглежда така, и двамата отново се понесоха по дървения под като надпреварващи се пингвини.
Хедър дойде при мен в кабината и донесе два сладоледа — за мен лимонов, а за нея — един бог знае какъв. Беше червен. Тя отхапа и млясна от удоволствие, докато наблюдаваше децата и придружителите им.
— Кълън и сержантът много се спогаждат — отбеляза Хедър и усмивката й озари помещението, поне така ми се стори. — Погледни ги.
— Да. Колкото повече се привързват един към друг, толкова по-спокоен ще се чувствам, докато съм във Флорида.
— Флорида? — вторачи се тя в мен. — Какво се е случило?
Обясних й.
— Спомняш ли си, че исках да участвам? — рече Хедър.
— Разбира се. Но не можеш да отидеш чак в Маями.
— Защо не?
Замислих се по въпроса и не можах да открия основателна причина.
— Ще наемем стая в „Холидей Ин“ или в някое друго подобно място. Ще правя каквото кажеш — продължи тя. — Виж какво, онзи боклук се опита да убие сина ми. Искам да съм близо до теб, когато го спипаш и да чуя подробностите от устата му.
— Отмъстителна си, а?
Чертите на лицето й се ожесточиха.
— Става дума за моя син. И за твоя. Искаш да кажеш, че не изгаряш от желание да стиснеш за гърлото онзи тип?
— Искам го повече от всичко на света.
— Добре тогава. Пък и нощем ще те масажирам и ще те освобождавам от напрежението.
— Във вана с гореща вода?
Хедър примига прелъстително.
— Е, няма да те разсейвам от работата ти.
Тя се обърна и се загледа в кънкьорите. Бяхме се хванали за ръка и ядяхме сладоледа. В залата се разнасяше гласът на Майкъл Джаксън. „Излекувай света“. Със сто и десет децибела. Но това не ми пречеше, защото харесвах песента.
Разноцветни светлини, радостни звуци, кънкьори и говорител по радиоуредбата, който ни подканваше да се включим в предстоящото състезание по лимбо.
Колко ниско можеш да се наведеш?
Резович скоро щеше да разбере това.
На другия ден отново си казахме довиждане. Татко стисна ръката ми.
— И да се върнеш, чу ли? Твърде стар съм, за да се грижа за малко момче.
— Не, не си. Но аз ще се върна. Чакай ме.
— Всеки миг.
Дори Етъл ме прегърна и целуна, макар че вниманието й бе насочено към Кълън.
— Нямаш представа колко съм ти благодарен… — казах аз на Лорънс Гудал.
— Ш-шт. Тихо — прекъсна ме той. — С нас всичко ще бъде наред. Не се безпокой. Мисли за онова, което трябва да направиш. Свърши си работата и се върни. Момченцето ти ще те чака тук. Живо и здраво. Аз гарантирам.
— Благодаря, Лорънс. Съвсем сериозно.
Кълън се приближи до мен. Коленичих и го прегърнах.
— Колко време няма да те има? — с тънък гласец попита той.
— Надявам се, по-малко от седмица.
— Никога не си заминавал за толкова дълго.
— Знам. И сега нямаше да замина, но се налага.
— Ще търсиш лошия човек, за когото те чух да говориш, нали?