— Да, миличък.
— Нали не си забравил, че обеща да не ме изоставиш като мама?
— Не съм забравил.
— Добре.
Кълън се дръпна назад и ме погледна в очите.
— Трябва да изпълниш обещанието си.
Сетне отново ме прегърна. Този път по-силно. Беше уплашен.
И аз се страхувах. За него, не за себе си. Дните щяха да му се сторят дълги.
Но в края на този период Резович завинаги щеше да излезе от живота му.
Или поне такъв беше планът.
Върнах се в Грийнсбъро и се обадих на Фанър. Нямаше нова информация.
Напълнихме шевролета с необходимите неща, после се качихме — Дейв, Хедър, Руфъс Макелрой и аз. Джейсън заведе Нубин у тях. Надявах се, че котката и кучето щяха да се спогодят.
Сетне поехме на юг, към Маями.
36.
Хедър и аз излязохме от хотел „Ривър Парк“ малко преди пет следобед и тръгнахме към ресторант „Форт Далас“, където щяхме да се срещнем със заместник областния прокурор, представител на Бюрото за алкохол, цигари и оръжия и човек от шерифския отдел на Дейд Каунти. Дейв остана в стаята да пази нещата ни и да яде скариди. Макелрой вече бе отишъл в ресторанта, за да запази места.
Хедър държеше ръката ми, докато се разхождахме. Минахме покрай река Маями и тя ми посочи шлеп, натоварен с велосипеди.
— Вероятно под велосипедите има два тона оръжия и боеприпаси — казах аз.
— Какво те кара да мислиш така?
— Защо не? Митничарите рядко проверяват шлеповете. Резович може да прекара и атомни бомби през океана. На кого му пука? Плавателните съдове излизат от страната.
— По-лошо е, ако влизат.
— И аз така съм чувал.
Пред ресторанта ни чакаха три издокарани личности с вид на професионалисти. Веднага познах заместник областния прокурор, въпреки че не се бяхме виждали от две десетилетия. Годините се бяха смилили. В черните коси нямаше бели кичури и лицето беше сравнително гладко, въпреки часовете, прекарани в игра на волейбол под палещите лъчи на слънцето на плажа. Фигурата още беше стегната и нямаше издайнически тлъстини на ханша. Беше в скъп черен костюм на тънки райета.
Характерната крива усмивка беше на лицето му. Четвъртитите рамене. Движенията, които сякаш казваха: „Върви по дяволите“. Пакостливото пламъче в очите. Ухилих се и му подадох ръка.
— Двайсет години нищо друго, освен писма и по някое телефонно обаждане и пак имаш дързостта да ми подаваш ръка? Ела тук. — Тя ме прегърна, притисна ме към себе си и ме целуна. — Как си, жребецо?
— Още ли имаш онези татуировки?
Заместник областният прокурор се изсмя гърлено, наведе се към ухото ми и прошепна:
— И двете са на мястото си. А сега, млъквай. Хората тук не знаят за тези неща.
По-високият от приятелите й се прокашля.
— След минута, Брейтуейт — каза тя и се обърна към Хедър. — Вие трябва да сте сестра му или вероятно счетоводителката му. Твърде сте изискана, привлекателна и интелигентна, за да бъдете свързана по друг начин с този клоун.
Хедър показа хубавите си зъби и протегна ръка.
— Хедър Патерсън — представих я аз. — Лайза Крафт Джеймисън.
— Много ми е приятно да се запознаем — рече Хедър. — Каква беше онази история с татуировките?
Лайза ме стрелна с поглед и отговори:
— Съжалявам. Секретна информация.
После представи колегите си, Джералд Брейтуейт от Бюрото за алкохол, цигари и оръжия и детектив Джим Джонсън от шерифския отдел. Макелрой се приближи до нас и ни заведе до една от дървените маси. Седнахме и една привлекателна брюнетка по къси панталони и фланелка донесе менюто. Избрах какво да си поръчам и огледах посетителите в ресторанта, после се вторачих в бетонния под.
— Какво търсиш? — попита Лайза.
— „Бръмбари“.
Тя се засмя.
— Тук не ги пускат.
— Никога не съм бил на пикник, без няколко бръмбара да не оживят обстановката — казах аз, после насочих вниманието си към Деби, сервитьорката, която се върна, носейки тефтера си.
— Тъй като цените на храната са приемливи — казах аз, — ще почерпя двете дами и мъжа с късата коса. Другите двама господа са на правителствени помощи. Те могат да си платят сами. Между другото, ще приемете ли чек?
— За определена сума.
— Мислите ли, че поръчката ми ще превиши четири хиляди и петстотин долара?
— Само ако давате щедри бакшиши.