— Ще ми дадете ли пет минути насаме с него?
Лайза се усмихна като акула.
— Нито дори пет секунди, жребецо. Не знам подробности за военната ти подготовка, но веднъж те видях как подмяташе един сержант от Специалните служби, сякаш беше празен брашнен чувал. Чувала съм неприятни истории за теб, докато беше в Корея. Ако те допуснем на една ръка разстояние от Резович, ще го прекършиш като евтина пура. Макелрой ми разказа за скорошните ти приключения в Северна Каролина и аз ти съчувствам. На твое място бих се уверила, че Резович ще бъде задържан и няма да се измъкне. Ако зависеше от мен, може би щях да ти дам жалкото му тяло. Този негодник го заслужава. Но не зависи от мен, затова не опитвай нищо, инак единственият баща на сина ти може да свърши в областния затвор. Разбрахме ли се?
— Може ли поне да наблюдавам ареста?
Не ми хареса начина, по който Макелрой ме гледаше.
Лайза се усмихна.
— Разбира се. Отдалеч и невъоръжен. Не взимай дори прашка.
Отвърнах на усмивката й и казах:
— И без това не знам как да я използвам.
— Съмнявам се.
Тя имаше право.
— Много лесно се предаде — рече Макелрой, докато се връщахме в хотела.
По изражението на Хедър личеше, че и тя мисли така.
— Поне ще бъда на сцената. Кой знае какво може да стане. Той може да се опита да избяга и аз да го заловя.
— Внимавай, защото онези ченгета от Южна Флорида ще те пъхнат зад решетките.
А Резович на два метра под земята, помислих аз, но не го казах.
37.
— „Форт Далас“ ли се казваше ресторантът? — попита Дейв, когато се върнахме.
— Така мисля — отговорих аз. — Но бях разочарован. Не видях Мадона.
— Аз пък я видях. По Ем Ти Ви.
— Ако знаех, че ще гледаш Ем Ти Ви, щях да те накарам да дойдеш с нас.
— Гледах и концерт на живо. Мисля да си вържа косата на опашка.
— Ще приличаш на ряпа.
— А какво ще кажеш за страшилищата като Адам Дъриц от „Каунтинг Кроус“?
— Ще трябва да се научиш да свириш на хармоника.
Хедър гледаше ту единия, ту другия.
— Какви ги говорите, по дяволите?
— Не обичаш ли алтернативен рок?
— Е, мога да изтърпя „Уийзър“ — призна тя и влезе в банята.
Дейв и аз седнахме пред две чаши кафе и аз му разказах какво е положението.
— И какъв ще бъде следващият ни ход? — попита той.
— Ще се опитам да ги убедя да ме включат в следенето. Щом разбера каква е ситуацията на мястото на сделката, ще намеря начин един от нас или и двамата да проникнем вътре.
— Без да ни види полицията.
— За предпочитане.
— Ще имаме ли големи неприятности, ако ни хванат?
— Предполага се.
— Ще крещят, ще ни заплашват и ще ни хвърлят в затвора?
— Вероятно.
— Това ми харесва.
— И аз така си помислих.
Той се поколеба, сетне попита:
— Договаряме ли се, че Резович няма да се измъкне?
— Да.
— Каквото и да стане.
— Да.
— Имаш ли представа как ще го направим, без да привлечем внимание към себе си?
— Можеш да се обзаложиш.
— Не ме дръж в напрежение.
Колкото повече му обяснявах как ще действаме, толкова по-широка ставаше усмивката му.
След малко Хедър се присъедини към нас. Чу плана ми, но не се усмихна. Ала очите й се разшириха и тя облиза устни в хищно очакване.
38.
Сградата се намираше в северната част на Маями. Беше ниска, занемарена и безлюдна. Огромна. В радиус от осемстотин метра имаше само още една постройка — друг голям, пуст склад. На втория етаж на съседната сграда, която гледах през бинокъла, беше помещението, където утре Резович щеше да плати за оръжието, ако информацията ни беше вярна. Ръждясали панти, счупени стъкла, гниещи рамки на прозорците и една любопитна врана, която кълвеше нещо на паркинга. Никаква следа от човешка дейност. Отместих бинокъла встрани от залязващото слънце. Тънка редица дървета се подаваше от по-гъсто залесения район на петнайсетина метра от полуразрушената ограда, висока три метра и увенчана с бодлива тел.
— Оттук не се вижда много — казах аз на детектив Джонсън.