— Хедър дойде ли? — попитах аз.
— Да — изкрещя Дейв. — Тя е в ресторант „Маунтинтоп“ с един от хората на Макелрой.
— На какво разстояние е ресторантът от фермата? — извика полковникът.
— На няколко километра — отговори Дейв.
Макелрой се приближи до командира на взвода и се върна след три-четири минути.
— Ще бъдем там след по-малко от половин час — каза той и погледна часовника си. — Сега трябва да се отпуснем и да се наслаждаваме на пътуването.
Облегнах се назад, но нито се отпуснах, нито се наслаждавах на пътуването. Гадеше ми се от притеснение и от хеликоптера. Нещо не ми даваше покой. Имах шесто чувство и предусещах надвиснали катастрофи. Това неведнъж бе спасявало задника ми в Корея. В нощта, когато съпругата ми почина, аз се събудих облян в пот, изпаднал в паника. Сърцето ми биеше като обезумяло. Адски неприятно преживяване.
Сега не спях, но пак бях изпотен и изпаднал в паника. Сърцето ми биеше като обезумяло.
Нещо не беше наред.
Какво бяхме пропуснали?
43.
Приземихме се на отцепен район на Блу Ридж Паркуей, на осем километра от фермата. След осем минути Дейв, Хедър и аз обмисляхме последните подробности от плана си в малкия ресторант, а Макелрой установяваше радиовръзка с хората си.
— Напълних резервоара на тойотата веднага щом пристигнах. Реших да нося пистолета тук — каза Хедър, надигна пуловера си и ми показа дръжката на малкия автоматичен деветмилиметров „Смит & Уесън“. — Така мога бързо да го извадя.
Кимнах.
— Не забравяй, че можеш да използваш оръжието само в краен случай. Иди където ти казах и стой там. Ще виждаш всичко, което става пред къщата. Щом свършим, някой от нас ще дойде да те вземе. Не мърдай оттам, каквото и да стане.
— Добре. Обещавам.
Макелрой дойде при нас.
— Не са видели никого на пътя.
— Това означава, че ще трябва да отида дотам, както Резович нареди. Е, добре, ще направя каквото иска. Твоят човек облича ли се?
— Сега е в банята. Ризата още е мокра, но поне изпрахме кръвта. Защо не счупи капачките на коленете на онзи тип? Щеше да е много по-чисто.
— Сигурно не съм разсъждавал трезво.
— За нещо неприятно ли говорите? — попита Хедър.
— Много — отговорих аз.
В същия миг влезе човекът на Макелрой, сержант, облечен в дрехите на Кари. Той имаше телосложението на Леплин, но беше русокос, а лицето му — осеяно с лунички.
Мъжът се приближи до нас и протегна ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Ванс. Слушал съм много за вас. Аз съм Йорк.
Погледнах Макелрой.
— Той шегува ли се с мен?
Полковникът се ухили.
— Не.
— Алилуя — рече Дейв и стана. — Сержант Йорк. Точно каквото ти трябва. Ще бъда от лявата страна на пътя. В гъсталаците на хълма, нагоре от пощенската кутия, докато видя какво става с теб. Ако не можеш да изведеш заложниците, ще се промъкна през тревите до северната страна на къщата, за да проверя как стоят нещата.
— Ще отвлека вниманието им, за да ти дам време — казах аз. — Най-важното е да не объркаш нещо, преди да сме разбрали къде са заложниците.
— Тръгвам — каза Дейв.
Седнах зад волана на тойотата. Хедър легна на задната седалка. Сержант Йорк се настани на предната седалка и смъкна козирката на бейзболната си шапка, за да скрие колкото може лицето си.
Макелрой ме последва с очукания си линкълн. Потеглихме заедно.
Идвам да те взема, синко. Дръж се!
44.
Макелрой изостана на втория завой. Фермата още не се виждаше, но беше на около осемстотин метра. Той смяташе да се изкатери на хълма и да навлезе в гората, после да се промъкне колкото е възможно по-близо до фермата и същевременно да наблюдава пътя.
Точно преди последния завой, където тойотата щеше да се види от фермата, успоредно на пътя, течеше поток. Бреговете бяха високи около метър. Обърнах се към Хедър.
— Не забравяй да стоиш приведена. Ако те забележат, край на играта.
Тя погали ръката ми.
— Не се безпокой. И моят син е в онази къща. Няма да проваля нещата. Мисли за децата, не за мен.
— Добре. Взе ли бинокъла?
Хедър докосна издутината под гърдите си.