Когато Тони най-после се отдалечи, агентката реши отново да се опита да разчупи леда. Тази вечер Колийн бе облечена в един от костюмите на «Шанел», нейна запазена марка, в прасковен цвят с бежов кант. Накъдрената й лакирана фризура оставаше неизменна от шейсетте, променяше се само цветът, който в момента напомняше на лъскава сива стомана.
— Колийн, толкова ми е приятно отново да ви видя — заговори Порша и се разтопи в най-подкупващата си усмивка. — Аз съм Порша Пауърс. Миналата есен си побъбрихме много приятно на партито на Сидни.
— Да, радвам се да ви видя.
Гласът й бе леко носов, маниерите — сърдечни, но агентката веднага усети, че възрастната дама не я помни.
Последва дълга пауза, която Колийн нямаше намерение да прекъсне.
— Имаше доста интересни предмети на аукциона — наруши проточилото се мълчание Порша, като едва се сдържаше да не грабне една чаша джин с тоник от подноса на минаващия келнер.
— Да, много интересни — отвърна жената.
— Тази вечер тук е доста топло. Ледената скулптура май води предварително обречена битка.
— О, така ли? Не бях забелязала.
Безнадеждно. Порша мразеше да се натрапва и подмазва, затова реши да се откаже и отдалечи, ала в този миг забеляза някаква лека промяна в околната атмосфера. Шумът стихна и всички извърнаха глави. Тя се обърна, за да види какво бе привлякло всеобщото внимание.
И като че ли земята се разтресе под краката й.
На прага се бе появил Боди. Масивната му фигура беше стегната в бежов летен костюм, с безупречна кройка, комбиниран с риза в шоколадов цвят и вратовръзка с дискретен десен. Приличаше на скъпоплатен, безмилостен убиец от мафията. Изпита желание едновременно да се хвърли в обятията му и да се скрие под масата. Тази вечер тук се бяха събрали най-опасните клюкари в града. Само Тони Дюшет можеше да засенчи всички репортери на телевизионния канал Дабъл Ю Джи Ен.
Коленете й се подкосиха, върховете на пръстите й се вцепениха. Какво търсеше този тип тук? В съзнанието й съвсем ясно изплува образът на голия Боди пред малката масичка в дневната, където тя оставяше пощата си. Той се бе отместил, когато тя приближи, но сигурно вече бе видял купчината покани, за които не му бе споменала: партито край басейна на семейство Морисън, отварянето на новата галерия на северния бряг, благотворителния аукцион тази вечер. Той навярно знаеше отлично защо тя не го бе поканила. И сега възнамеряваше да я накара да си плати.
От натрапчивия мирис на «Шалимар», парфюма на Колийн, й прилоша. Боди се насочи право към нея. Гангстерската му усмивка не вещаеше нищо добро. Струйка пот се стече между гърдите й. Този мъж не беше от онези, които преглъщат безмълвно оскърбленията.
Боди се спря зад гърба на Колийн. Порша нямаше представа как да отклони подобно катастрофално бедствие. Ако по-възрастната жена случайно се обърне, щеше да получи инфаркт. Очите му се присвиха присмехулно и от сини сега изглеждаха тъмносиви. Той вдигна ръка. И я отпусна върху рамото на старата дама.
— Здравей, скъпа.
Порша затаи дъх. Боди току-що бе нарекъл Колийн «скъпа»? Свят й се зави.
Госпожа Корбет наклони глава.
— Боди? Какво, за бога, правиш тук?
— Чух, че ще дават безплатна пиячка — обясни той и целуна пергаментовата й буза.
Колийн плъзна ръка в огромната му лапа и заговори кокетно:
— Получих онази ужасна картичка за рождения си ден. Никак не беше забавна.
— А аз здравата се смях.
— Трябваше да изпратиш рози като всички останали.
— Картичката ти е харесала много повече от букет рози. Признай си!
Тя присви устни.
— Нищо не признавам. За разлика от майка ти, аз не поощрявам подобно поведение.
Погледът му се премести върху агентката, което напомни на Колийн за добрите маниери.
— О, Пола… Това е Боди Грей.
— Казва се Порша — поправи я той. — Познаваме се.
— Порша? — Челото й се сбръчка. — Сигурен ли си?
— Сигурен съм, лельо Кий.
Лельо Кий?
— Порша? Колко шекспировски*. — Колийн потупа ръката му и й се усмихна. — Въпреки страшната му външност, племенникът ми е абсолютно безвреден.
[* Порция (Portia) от «Венецианския търговец». — Бел.прев.]
Порша леко се олюля на високите си токчета.
— Вашият племенник?
Боди протегна ръка, за да я подкрепи. Когато я докосна, тихият му заплашителен глас се плъзна по нея като мастиленочерна коприна.
— Може би трябва да седнеш и да отпуснеш глава между коленете.
Какво стана с всички приказки за парка за каравани и бащата алкохолик? За хлебарките и леките жени? Всичко си бе измислил. През цялото време я бе разигравал.