Не можеше да го понесе. Извърна се и се запровира през тълпата. По пътя й се мяркаха лица, но тя продължи, излезе в коридора и затича към изхода на ресторанта. Нощният въздух, задушен от жегата и от потните тела на гостите, я обгърна като тежко одеяло. Порша се спусна надолу по улицата, покрай затворените магазини и нашарената с графити стена. Ресторантът «Бъктаун» граничеше с по-малко модерния Хумболт Парк, ала тя продължи да върви без конкретна посока. Знаеше единствено, че трябва да не спира на едно място. Градският автобус профуча с рев покрай нея, някакъв скитник с питбул й хвърли циничен, преценяващ поглед. Градът се затваряше около нея, горещ, задушаващ, изпълнен със заплаха. Тя слезе от тротоара.
— Колата ти е в другата посока — разнесе се зад нея гласът на Боди.
— Нямам какво да ти кажа.
Той сграбчи ръката й и я повлече обратно към тротоара.
— Може например да ми се извиниш, задето се отнасяше с мен като към къс месо?
— О, не, не и това. Не прехвърляй вината на мен. Ти си този, който излъга. Всички онези истории… Хлебарките, бащата пияница. Лъгал си ме още от самото начало. Ти не си телохранител на Хийт.
— Той може прекрасно да се грижи за себе си.
— И през цялото време си ми се присмивал.
— Ами да, нещо такова. Когато не се присмивах на себе си. — Бутна я към вдадения навътре вход на неугледно цветарско магазинче с мръсен прозорец. — Казах ти това, което искаше да чуеш, за да имаме поне някакъв шанс.
— С лъжи ли трябва да започва една връзка?
— Поне беше някакво начало.
— Значи, всичко е било предварително замислено?
— Е, сега вече ме хвана натясно. — Разтри с палци мястото на ръцете й, където ги стискаше, сетне я пусна. — Отначало ми доставяше удоволствие да те дърпам за верижката, защото адски ме дразнеше. Ти искаше жребец, а аз с удоволствие бях готов да ти го осигуря. Но много скоро намразих ролята си на твоя мръсна малка тайна.
Порша силно стисна клепачи.
— Нямаше да бъдеш тайна, ако ми беше казал истината.
— Добре. Това щеше да ти хареса. Мога да си представя как щеше да се фукаш с мен пред приятелите си, парадирайки пред всички, че майка ми и Колийн Корбет са сестри. Рано или късно, щеше да узнаеш, че семейството на баща ми е дори още по-уважавано. Добрият стар Грийнуич. Това щеше да те направи истински щастлива, нали?
— Държиш се така, сякаш съм ужасен сноб.
— Не смей да го отричаш! Никога не съм виждал някой, който да е по-загрижен за чуждото мнение от теб.
— Не е вярно! Сама съм си господарка и няма да позволя да ме манипулират.
— Именно. Боиш се като от дявола, че някой друг може да командва парада. — Плъзна палец по бузата й. — Понякога си мисля, че ти си най-изплашеният човек, когото съм познавал. Толкова те е страх да не се провалиш, че сама се подлудяваш.
Тя бутна ръката му. Беше толкова бясна, че не можеше да говори.
— Аз съм най-силната жена, която си срещал.
— Прекарваш толкова много време, за да докажеш колко си велика, че си забравила как да живееш. Обсебена си от толкова маловажни неща, отказваш да допуснеш до себе си когото и да било, а в същото време не можеш да проумееш защо си толкова нещастна.
— Ако исках психиатър, щях да си наема.
— Отдавна е трябвало да го направиш. Аз също живях в сянка, скъпа, и на никого не препоръчвам същото. — Боди се поколеба и тя помисли, че е приключил с речта, но той продължи: — След като се наложи да се откажа от футбола, имах голям проблем с наркотиците. Какво ли не съм пробвал. Семейството ми ме убеди да постъпя в рехабилитационен център, но аз реших, че всички лекари са задници, и след два дни си тръгнах. Шест месеца по-късно Хийт ме намери припаднал в един бар. Удари главата ми два пъти в стената, заяви ми, че някога ми се е възхищавал, но сега съм се превърнал в най-жалкия кучи син, когото някога е виждал. После ми предложи работа. Не ми е изнасял лекции, че трябва да остана чист, но аз знаех, че това е част от сделката. Затова го помолих да ми даде шест седмици. Върнах се в рехабилитационния център и този път останах до края на програмата. Онези лекари ми спасиха живота.
— Аз едва ли мога да бъда наречена наркоманка.
— Страхът също може да е наркотик.
При все че отровната му стрела я улучи право в сърцето, тя не мигна.
— Щом толкова малко ме уважаваш, защо още си тук?
Той зарови нежно ръка в косата й и затъкна една къдрица зад ухото.
— Защото дяволски си падам по красиви наранени създания.
Нещо в нея се пропука.
— И защото — додаде той, — когато свалиш защитната си броня, зад нея откривам прекрасна и страстна жена. — Погали с палец скулата й. — Но толкова се страхуваш да се довериш на сърцето си, че душата ти бавно умира.