— Ще трябва да се справите.
— Сигурен ли си, че наистина искаш да се ожениш? — попита Анабел. — Защото, ако наистина го желаеш, може би трябва да помислиш за вероятността — повече от вероятност според мен, но се опитвам да бъда тактична… — че ти саботираш този процес, а не ние?
Порша я стрелна предупредително с поглед.
— «Саботирам» е силна дума. Сигурна съм, че госпожица Грейнджър иска да каже, че…
— Иска да каже — въпросната госпожица се надигна от стола си, — че ние те запознахме с някои страхотни жени, но ти даде шанс само на една от тях. При това на неподходящата, поне това е моето мнение. Ние не сме магьосници, Хийт. Работим с човешки същества от плът и кръв, а не с някакви измислени от теб идеали за жени.
Порша тутакси си лепна фалшива усмивка и се спусна да спасява потъващия кораб.
— Чух какво каза, Хийт. Явно не си доволен от услугите, които получаваш от «Стабилни бракове». Искаш от нас да подбираме по-прецизно кандидатките и това, разбира се, е съвсем разумно изискване. Не мога да говоря от името на госпожица Грейнджър, но от днес нататък обещавам да подхождам по-консервативно.
— Изключително консервативно — уточни той. — Имаш право само на едно запознанство. Същото важи и за теб, Анабел. След това свиря край на мача.
Изкуствената усмивка на Порша се пропука по ъглите.
— Но договорът ти изтича през октомври, а сега сме едва средата на август.
— Спести си приказките — намеси се Анабел. — Хийт си търси извинения, за да ни уволни. За него не съществуват неуспехи и ако се отърве от нас, ще може да ни обвини за несполуките.
— Да ни уволни?
Порша пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне.
— Ще бъде ново преживяване за теб — отбеляза мрачно младата жена. — За мое щастие, аз имам доста опит в това отношение.
Пауърс успя да възвърне самообладанието си.
— Зная, че всичко продължи твърде дълго, и може да ти се стори обезсърчаващо, но така е с всички, които са се обърнали към брачна агенция. Процесът е доста сложен и труден. Ти искаш резултати и ще ги получиш, но трябва да се запасиш с малко търпение.
— Бях търпелив месеци наред — възрази Хийт. — Мисля, че мина достатъчно време.
Анабел погледна гордото му, упорито лице и не се стърпя.
— Ще поемеш ли отговорност за всички аспекти на проблема?
Той срещна погледа й, без да трепне.
— Напълно. Точно това правя в момента. Казах и на двете ви, че търся някоя необикновена жена, и ако смятах, че е толкова лесно да я намеря, щях сам да го направя. — Изправи се. — Разполагате с колкото искате дни за това последно запознанство. И повярвайте ми, никой друг не се надява да успеете повече от мен.
Хийт отиде до вратата и отстъпи настрани, за да минат, а главата му се очерта върху табелата с надпис: «Бо Виста» от парка за каравани.
Анабел грабна чантата си, кимна му със сдържано достойнство и излезе от офиса, но вътрешно кипеше от гняв. Определено нямаше настроение да споделя асансьорната кабина с Пауърс, затова почти тичешком прекоси фоайето към асансьора.
Впоследствие се оказа, че не е имало смисъл да бърза.
* * *
Порша забави стъпки, докато гледаше как Анабел изчезва надолу по коридора. Офисът на Боди беше отдясно, на две крачки от нея. Когато на идване минаваше покрай него, си заповяда да не гледа натам, но знаеше, че той е вътре. Усещаше го. Дори по време на ужасната среща с Хийт, когато се нуждаеше от цялото си самообладание и ясна мисъл, тя чувстваше присъствието му.
През цялата минала нощ бе лежала будна в леглото, възкресявайки спомена за отвратителните неща, които й бе наговорил. Може би щеше да му прости лъжата за произхода му, но не и останалото. За какъв се мислеше той, че да се изживява като неин психоаналитик? Единственото, което не бе наред в живота й, беше самият той. Навярно е била малко потисната, преди да го срещне, но не е било нещо сериозно. Миналата нощ я бе накарал да се почувства като неудачница, а тя нямаше да позволи на никого да й причинява подобно нещо.
Ръцете й трепереха, когато пристъпи в офиса. Мъжът говореше по телефона, отпуснал небрежно назад в стола едрото си мускулесто тяло. Щом я видя, лицето му се озари от усмивка и спусна краката си на пода.
— Пак ще ти звънна, Джими… Да, звучи добре. Ще се видим. — Отмести телефона настрани и се надигна. — Здравей, скъпа… Още ли ми говориш?
Тя едва не изгуби кураж, като видя сияещата му, пълна с надежда усмивка. Вместо да изглежда опасен, той приличаше на хлапе, зърнало нов велосипед на предната веранда. Порша се извърна, за да се окопити, и се озова лице в лице със стена, окичена и облепена с ценни спомени: две фотографии в рамки, изрязани от корици на списания, общи снимки на отбора от дните му на състезател, изрезки от вестници. Но вниманието й бе привлечено от една черно-бяла снимка. Фотографът бе уловил Боди с шлем, килнат назад, каишката висеше свободно, а в ъгъла на маската за лице се бе залепило парче кал. Очите му сияеха триумфиращо, а съдейки по ослепителната му усмивка, целият свят бе в краката му. Тя прехапа устна и се застави да се извърне с лице към него.