— Всичко помежду ни приключи, Боди.
Той заобиколи бюрото си. Усмивката му бавно помръкна.
— Не го прави, скъпа.
— Много грешиш за мен — с усилие промълви тя думите, които трябваше да й върнат спокойствието и да я накарат отново да се почувства в безопасност. — Обичам живота си. Имам пари, прекрасен дом, успешен бизнес. Имам приятели — добри, верни приятели. — Гласът й пресекна. — Обичам живота си. Всяка частица от него. С изключение на тази, която включва теб.
— Недей, миличка. — Той протегна към нея силните си и в същото време толкова нежни ръце. Но не я докосна, жестът бе по-скоро умолителен. — Ти си борец — додаде нежно. — Намери сили да се бориш за нас!
Порша събра сили, за да превъзмогне болката.
— Това беше просто краткотрайно увлечение, Боди. Развлечение. А сега приключи.
Устните й започнаха да треперят като на дете и без да дочака отговора му, тя се извърна… излезе от кабинета… слезе като робот с асансьора долу до улицата. Две красиви млади момичета минаха покрай нея, когато излезе навън. Едната от тях посочи към краката й, а другата се засмя.
Порша се промъкна покрай тях, преглъщайки сълзите си. Едва си поемаше въздух.
Червен двуетажен туристически автобус мина покрай нея. Екскурзоводът цитираше Карл Сандбърг* с бумтящ, драматичен глас, който стържеше по нервите й като пирон върху стъкло:
[* Американски поет, есеист, критик и журналист (1978-1967). — Бел.прев.]
«Буреносен, груб, опасен… Градът на широките рамене. Те ми казват: ти си порочен и аз им вярвам…»
Порша избърса очи и ускори крачка. Чакаше я много работа. Работата лекуваше всичко.
Климатикът на Шърман се скапа и когато се прибра у дома след срещата с Хийт, Анабел представляваше доста жалка картинка: от небрежно-елегантната й прическа не бе останало нищо; косата й приличаше на кълбо от разрошени къдрици, а жизнерадостният й тоалет — на смачкано повехнало цвете. Не влезе веднага в къщата. Вместо това остана в колата, със спуснати прозорци, събирайки сили за следващата стъпка. Той й бе оставил само една възможност, само едно запознанство. Това означаваше, че не можеше да отлага повече и трябваше да се вземе в ръце. Но при все това й бе нужна цялата воля, за да извади мобилния и да се обади.
— Здравей, Делейни! Анабел се обажда. Да, зная. Минаха векове…
— Бяхме бедни като църковни мишки — заяви Делейни Лайтфийлд на Хийт вечерта на първата им официална среща, само няколко дни след като се запознаха. — Но все пак успявахме да изглеждаме прилично. Благодарение на влиянието на вуйчо ми Елдред, имах страхотна работа като организатор на гастролите на Лирическата опера в Чикаго.
Споделяше тази информация с очарователния си самокритичен смях, който накара Питона да се усмихне. На двайсет и девет, Делейни му напомняше за руса, но по-атлетична Одри Хепбърн. Беше облечена в тъмносиня памучна рокля без ръкави, с изискан наниз от перли около врата, принадлежал на прабаба й. Беше отраснала в Лейк Форест и се бе дипломирала в университета «Смит». Беше отлична скиорка и добра тенисистка. Играеше голф, яздеше и говореше четири езика. Няколкото десетилетия на некадърно ръководство бяха стопили значително богатството на Лайтфийлд, натрупано от строежа на железници, и бе принудило семейството да продаде лятната къща в Бар Харбър в щата Мейн, но на Делейни й харесваше сама да си проправя път в живота. Обичаше да готви и често споделяше с приятелите си, че съжалява, задето не е постъпила в кулинарно училище. Жената на мечтите му най-после се бе появила.
С напредването на вечерта Хийт премина от бира на вино, като постоянно си напомняше да внимава за езика си и да не забрави да спомене за новата изложба на фовистите, френска модерна живопис, в Художествената галерия. След вечерята той я закара до апартамента й, който тя споделяше с две съквартирантки, и я целуна кавалерски по бузата. Докато потегляше, в колата продължаваше да се усеща лекото ухание на френски парфюм. Извади мобилния, за да позвъни на Анабел, но се чувстваше твърде възбуден, за да се прибере вкъщи. Искаше лично да говори с нея. Припявайки с фалшивия си баритон на радиото, Хийт подкара към Уикър Парк.