И макар да не криеше провинциалните си корени — дори се хвалеше с тях, когато му бе изгодно — не позволяваше на никой да види колко много мръсотия все още беше полепнала по тях. Носеше маркови дрехи, караше най-скъпите и мощни коли, живееше в най-престижните квартали. Познаваше хубавите вина, макар че рядко ги пиеше; разбираше от изящни изкуства, при все че не ги харесваше; не се нуждаеше от наръчник по етикеция, за да познае вилицата за риба.
— Зная какъв ти е проблемът — обяви Шон и очите му заблестяха лукаво. — Тукашните пиленца не са достатъчно класни за господина от Бръшляновата лига*. Вие, тузарите, си припадате по дами с големи декоративни монограми, татуирани върху задниците им.
[* Наричана още Айви лига — спортна организация на американски висши училища от североизточната част на САЩ, включваща «Харвард», «Принстън», «Йейл», «Корнел», «Браун», «Дартмут», Пенсилванския и Колумбийския университет. — Бел.ред.]
— Да, за да подхождат на голямото декоративно «X» от «Харвард», татуирано на моя.
Шон избухна в смях, а жените тутакси се върнаха отново при тях, за да узнаят повода за веселбата. Ако това се бе случило преди няколко години, Хийт щеше да се наслади на хищническата им чувственост. Жените му налитаха още откакто беше невръстно хлапе. Когато беше на тринайсет, една от приятелките на баща му го завлече в леглото. Сега знаеше, че това се нарича развращаване на малолетен, но тогава нищо не разбираше, бе много паникьосан от чувство за вина и повърна от страх, че старият ще разбере. Поредният гаден епизод от едно детство, пълно с такива.
Постара се да остави зад гърба си онова детство, а и последните останки щяха да изчезнат, когато си намереше подходящата съпруга. Или когато Порша Пауърс му я намереше. След като прекара няколко години в безплодно търсене, Хийт проумя, че жената на мечтите му няма да се мотае по клубовете и баровете за спортисти, където той киснеше през така нареченото време за разпускане. Но все пак никога нямаше да му хрумне да потърси услугите на агенция за запознанства, ако не бе попаднал на хвалебствена статия за Порша Пауърс в списание «Чикаго». Впечатляващите й връзки и дългият списък на постиженията й бяха именно това, от което се нуждаеше.
За разлика от Анабел Грейнджър. Като безмилостен професионалист, той трудно се размекваше и не можеше да бъде заблуден, но имаше нещо трогателно в отчаяната й настойчивост. Припомни си ужасния й жълт костюм, големите очи с цвят на мед, поруменелите заоблени бузи и облака червена коса. Приличаше на изпаднала от чувала на Дядо Коледа по време на лудешко препускане с шейната.
Не биваше да споделя пред Кевин, че е решил да си търси съпруга, но откъде да знае, че жена му Моли има приятелка, занимаваща се с брачен бизнес? Но нищо. Трябваше само да изтърпи обещаната среща, след което Анабел Грейнджър и жалкият й опит щяха да останат в историята.
Малко след един през нощта Дийн Робилард най-после благоволи да се приближи към Хийт. Въпреки слабото осветление, младежът така и не свали черните си очила «Оукли», но бе съблякъл спортното си сако. Бялата му копринена тениска без ръкави подчертаваше най-впечатляващото във фигурата му — яките широки рамене, неосквернени от хирургическа намеса. Дийн приседна на високия бар стол до този на спортния агент и протегна единия си крак, обут в светлокафяв ботуш, за който Хийт бе чул жените да коментират, че е от колекцията на Долче и Габана.
— Е, Чампиън, твой ред е да ми се подмазваш.
Хийт подпря лакът на барплота.
— Моите съболезнования за загубата ти. Макгрудър беше добър агент.
— Мразеше те и в червата.
— Както и аз него, но при все това беше много добър агент. Останаха малко като него — сви рамене Хийт, докато оглеждаше внимателно куотърбека. — По дяволите, Робилард, ти да не си се изрусил?
— Направих си светли кичури. Харесва ли?
— Ако се разкрасиш още малко, ще взема да те поканя на среща.