Вече минаваше полунощ и до сутринта нищо не можеше да предприеме. Порша огледа безпорядъка наоколо. Чистачката бе напуснала преди две седмици, а тя още не бе назначила нова. Всички мебели бяха покрити с прах, кошчетата за боклук преливаха, а килимът се нуждаеше от прахосмукачка. Вчера дори не бе ходила на работа. Какъв бе смисълът? Вече нямаше помощнички, от персонала бяха останали само Инес и момчето, което поддържаше уебсайта на агенцията, или тази част от бизнеса, която най-малко я интересуваше.
Тя докосна лицето си. Тази сутрин беше ходила при дерматолога си. Адски не навреме, но пък и целият й живот се бе превърнал в ад. При все това за пръв път от седмици усещаше искрица надежда.
В събота вечерта Хийт се напи до неузнаваемост. Също като неговия старец някога. Липсваше му само някоя курва, увесена на ръката, и щеше да бъде досущ като баща си. Е, крушата не пада по-далеч от дървото. Като се замислеше, татенцето щеше да се гордее с него, защото преди няколко часа бе смазал една жена наистина жестоко, е може би не физически, но емоционално. Но и тя не му бе останала длъжна. Удари го по болното му място. Когато най-сетне призори се стовари в леглото, му се искаше да й бе казал, че я обича, да бе изрекъл думите, които тя искаше да чуе. Но не можеше да я лъже. Анабел означаваше твърде много за него.
Събуди се чак в неделя следобед. Залитайки, отиде под душа и пъхна пулсиращата си глава под струята. В момента трябваше да бъде на стадиона «Солджър Фийлд» заедно със семейството на Шон, но вместо да се приготви за излизане, щом излезе от банята, облече халата, отиде в кухнята и посегна към кафеварката. Не се бе обадил на нито един клиент да му пожелае успех, а дори не му пукаше.
Извади от бюфета една чаша и се опита да събуди в себе си още негодувание срещу Анабел. Все пак тя го бе наранила. Съсипа плана му, а той беше толкова добър и за двамата. Защо не му повярва? Защо вместо това искаше да чуе цял куп безсмислени глупости? Действията бяха много по-убедителни от думите, а след като се оженят, щеше да й покаже колко е ценна за него по начина, по който умееше.
Глътна няколко аспирина и се повлече долу по стълбите към скъпата, почти празна аудио видео зала на долния етаж, за да изгледа няколко мача. Не беше облечен, нито пък обръснат, не бе ял, но пукната пара не даваше за нищо. Докато превключваше спортните канали, си спомни как семейството й се бе нахвърлило отгоре му, след като тя си тръгна. Като пасаж пирани.
— Каква игра играеш, Чампиън?
— Обичаш ли я, или не?
— Никой, който нарани Анабел, няма да се измъкне безнаказано!
Дори Кандейси се бе присъединила.
— Сигурна съм, че я разплака, а тя мрази, когато лицето й се зачерви и подпухне.
— По-добре си върви — накрая бе обобщил мнението на всички Чет.
През останалата част от неделния следобед, чак до вечерта, Хийт се прехвърляше от един мач на друг, без изобщо да вникне в играта. През целия ден не отговори на нито едно телефонно обаждане, но не искаше някой да се обади в полицията, затова се насили да издържи един разговор с Боди, като се извини, че е пипнал някакъв грип. След това се качи горе и грабна едно пликче с картофен чипс. Имаше вкус на пепел. Все още по халат, се настани в самотно кресло в дневната с бутилка уиски в ръка.
Съвършеният му план се бе сгромолясал. Само за една кошмарна вечер бе изгубил съпруга, любовница, приятел, тъй като те всички бяха един човек. Дългата самотна сянка на парка за каравани «Бо Виста» бавно се прокрадваше към него.
Порша прекара неделята в апартамента си, с притиснат към ухото телефон, в напразни опити да открие Чампиън. Накрая се свърза със секретарката му и й обеща уикенд в спа център, ако тя успее да го открие. Жената й се обади чак в единайсет вечерта.
— Болен е и си е у дома — осведоми я. — И то в ден с толкова мачове. Никой не може да повярва.
— Боди говорил ли е с него?
Порша изпита неочаквано радост да произнесе името му.
— Да, така разбрахме, че е болен.
— Значи… Боди го е посетил?
— Не. Той все още не се е върнал от Тексас.
Агентката затвори. Сърцето я болеше, но сега не можеше да си позволи да се размеква. Нито за миг не бе повярвала, че Питона е болен, и веднага набра домашния му номер. Включи се гласовата му поща. Опита отново, но той не вдигна. Пак докосна лицето си. Как да се престраши?
Но как можеше да не го направи?
Спусна се към спалнята и се разрови в чекмеджетата на скрина, докато не откри най-големия си шал от «Ермес». При все това продължаваше да се колебае. Отиде до прозореца и се взря в мрака.